Виждам как Анук, застанала зад нея, се отдръпва. Едно от имената явно ѝ говори нещо. Има ли значение? Едва ли. Всъщност мисля, че вече съм спечелила играта...
Тиери я пронизва с поглед.
– Той те нарича Виан.
Естествено, има предвид Рижия.
Тя мълчаливо клати глава.
– Искаш да кажеш, че никога не си чувала това име?
Тя пак поклаща глава и ...о!
Сега проумява капана. Вижда колко изкусно е била вкарана в него, разбира, че единствената ѝ надежда е да се отрече за трети път...
Зад тях никой не гледа госпожата. Притихнала по време на празничната вечеря, разменила само няколко думи с Анук, сега тя наблюдава Тиери с изражение на абсолютен, неподправен ужас. О, естествено, подготвила съм я. С фини намеци, неустоим чар и добрата стара химия аз я докарах до този момент на откровение и сега е достатъчно едно-единствено име, и пинятата ще се разпука като кестен в огън...
Виан Роше.
Е, сега е мой ред. Усмихната, аз ставам и намирам време за последна бърза глътка шампанско, преди всички погледи да се приковат в мен – изпълнени с надежда и страх, гневни, трепетни, – защото най-после наградата е за мен...
Усмихвам се.
– Виан Роше ли? Май става въпрос за мен.
СИГУРНО Е НАМЕРИЛА ДОКУМЕНТИТЕ МИ, РАЗБИРА СЕ, скрити в кутията на майка ми. След това не е имала никакъв проблем да си открие сметка на мое име, да направи постъпки за нов паспорт и шофьорска книжка – всичко необходимо, за да стане Виан Роше. В момента дори изглежда като мен. Не е проблем и да използва Рижия за примамка и да употреби откраднатата ми самоличност така, че да изглеждаме виновни...
О, сега вече виждам капана. Със закъснение, както става обикновено в такива случаи, най-после разбирам какво иска тя. Да ме принуди да изиграя картата си, да разкрия самоличността си, да ме издуха като лист на вятъра, с нова колода Фурии по петите...
Но какво е едно име, питам се аз? Не мога ли да си избера друго? Не мога ли да го променя, както съм правила толкова пъти досега, да разкрия блъфа на Зози и да принудя нея да си отиде?
Тиери я гледа изумен.
– Ти?
– Изненадан ли си? – тя свива рамене.
Останалите я гледат смаяни.
– Значи ти си откраднала парите ми? Ти си осребрила чековете?
Анук, застанала зад гърба ѝ, е съвсем бледа.
– Не може да бъде – обажда се Нико.
Мадам Люзерон клати глава.
– Но Зози е наша приятелка – намесва се малката Алис, цялата пламнала от свян, че е изрекла дори това. – Толкова сме ѝ задължени...
Жан-Луи я прекъсва:
– Аз познавам, когато някой се преструва – заявява той.
– А Зози не е такава, кълна се.
След него се обажда Жан-Лу:
– Вярно е. Снимката ѝ беше публикувана във вестника. Наистина я бива да променя образите си, но съм убеден, че е тя. На моите снимки...
Зози му се усмихва язвително.
– Естествено, че е вярно. Всичко е точно така. Сменила съм толкова имена, че вече не ги помня. Цял живот съм живяла ден за ден. Никога не съм имала нормален дом, семейство, работа – нищо от това, което Ян има тук...
Тя ме стрелва с усмивка като падаща звезда и аз загубвам ума и дума, не мога да помръдна, омагьосана като всички останали. Магията е толкова силна, че се чувствам почти като упоена, главата ми е като кошер пчели, цветовете на стаята мигат и тя се търкулва като въртележка...
Рижия протяга ръка да ме подкрепи. Той единствен сякаш не се е поддал на всеобщото слисване. Усещам смътно, че мадам Рембо, майката на Жан-Лу, ме гледа. Лицето ѝ под боядисаната коса излъчва неодобрение. Очевидно е, че няма търпение да си тръгне – но в същото време и тя е хипнотизирана, увлечена в разказа на Зози.
Зози се усмихва и продължава:
– Сигурно си мислите, че съм авантюристка. Цял живот съм разчитала единствено на находчивостта си – комар, джебчийство, просия, измама. Никога не съм познавала друго. Без приятели, без място, което да харесам толкова, че да остана...
Тя млъква и усещам магията във въздуха – ухание и искрящ прашец, – и съм сигурна, че Зози може да омае всички с приказки, да ги върти на малкия си пръст.
– Но тук – продължи тя – намерих дом. Намерих хора, които ме харесват, и то такава, каквато съм. Помислих си, че тук мога да преоткрия себе си, но старите навици умират трудно. Съжалявам, Тиери, ще ти се издължа.
И докато гласовете им се надигат объркани, смутени и нерешителни, смълчаната госпожа се обръща към Тиери, госпожата, чието име дори не знам, но чието лице сега е бледо и изразява нещо, което не мога дори да опиша, очите ѝ са като ахати на суровото ѝ лице.