За миг тя като че се поколеба, но вече знаех, че съм спечелила.
Спечелих в мига, в който взех името ти и заедно с него зова на Променливия вятър. Как да ти кажа, Виан, никога не съм възнамерявала да остана. Никога не съм искала тази твоя сладкарничка. Никога не съм се стремяла към нито една част от тъжния мизерен живот, който си изградила за себе си.
Но Анук с нейните подаръци е безценна. Толкова млада и толкова талантлива, и най-вече толкова лесно управляема. Още утре можем да бъдем в Ню Йорк, Нану, в Лондон, в Москва или във Венеция, или дори в стария Мексико Сити. Там има безброй завоевания, които очакват Виан Роше и дъщеря ѝ Анук, няма ли да сме неустоими двете с теб, няма ли да ги пометем като декемврийския вятър?
Анук се е вторачила в мен като хипнотизирана. Изведнъж: всичко ѝ е станало толкова ясно, че се чуди как досега не е разбрала. Справедлива размяна – живот за живот.
Нима сега не съм твоята майка? По-хубава от живота и два пъти по-забавна? За какво ти е Ян Шарбоно? За какво ти е който и да било?
– Ами Розет? – противи се тя.
– Розет вече си има семейство.
Минутка, докато го осмисли. Да, Розет ще има семейство. Розет не е принудена да избира. Розет има Ян. Розет има Рижия...
От гърлото ѝ се изтръгва поредната въздишка.
– Моля те...
– Хайде, Нану. Ти го искаш. Магия, приключения, живот на ръба...
Тя пристъпва напред, колебае се.
– Обещаваш ли никога да не ме лъжеш?
– Не съм го правила. И няма да го направя.
Пак мълчание – и плавното ухание на горещия шоколад на Виан ме блъсва, нашепва ми "опитай ме, вкуси ме" със своя опушен, жалостив, гаснещ глас.
Това ли е най-доброто, което можеш да направиш, Виан?
Но Анук продължава да се колебае.
Гледа гривната ми със сребърните талисмани на нея – ковчег, обувки, ухо на царевица, колибри, змия, череп, маймуна, мишка...
Намръщва се, сякаш се мъчи да си спомни нещо, което ѝ е на върха на езика. Очите ѝ се пълнят със сълзи, докато гледа към медния съд, който изстива на печката.
Опитай ме. Вкуси ме. Последен тъжен полъх на парфюм във въздуха, като призрак на детството.
Опитай ме. Вкуси ме. Ожулено коляно, мъничка влажна длан с шоколадов прах, полепнал по линията на живота и линията на сърцето.
Вкуси ме. Пробвай ме. Спомен за двете, легнали в леглото, книжка с картинки на одеялото между тях, Анук се смее неудържимо на нещо, което ѝ е казала Виан...
За пореден път правя знака на Миктлансиуатл, старата Госпожа Смърт, която яде сърца: прилича на черни фойерверки по пътя. Става късно, разказът на госпожата ще свърши и съвсем скоро ще забележат отсъствието ни.
Анук е като замаяна, гледа печката като в полусън. През Димящото огледало виждам причината: мъничка сива фигурка, седнала край гърнето, размазано петно, може би мустаци, опашка...
– Е? – питам я. – Идваш ли или не?
– ЖИВЕЕХ В ДЪНОТО НА КОРИДОРА СРЕЩУ ЖАНА РОШЕ – гласът ѝ притежава характерните накъсани гласни на кореняците парижани, като тънко заострено токче, което пронизва думите. – Беше малко по-възрастна от мен, припечелваше, като гледаше на Таро и помагаше на хората да откажат цигарите. Отидох при нея веднъж, две-три седмици преди дъщеря ми да бъде отвлечена. Тя ми каза, че мисля да я дам за осиновяване. Нарекох я лъжкиня. Но все пак това беше истината.
Тя продължи мрачно:
– Живеех в гарсониера в Ньой Плезанс. На половин час от центъра на Париж. Имах стар ситроен, работех в две квартални кафенета като келнерка и понякога получавах по нещо от бащата на Силвиан, който – по онова време вече бях разбрала – никога нямаше да напусне жена си. Бях на деветнайсет и животът ми беше приключил. Грижата за детето поглъщаше всичко, което изкарвах; не знаех какво друго да сторя. Не че не я обичах...
В главата ми проблясва образът на котето талисман. В него има нещо затрогващо – сребърното талисманче с червената панделка за късмет. Дали Зози е откраднала и него? Не е изключено. Може би точно така е измамила мадам Кайу: грубоватото ѝ лице е загубило остротата си при спомена за загубата.
– Тя изчезна две седмици по-късно. Оставих я за две минути, това е. Жана Роше явно ме е наблюдавала, без да бърза. Когато реших да я потърся, си беше събрала багажа и беше заминала, а с доказателства не разполагах. Но винаги съм се питала... – Тя се обърна към мен с грейнало лице. – После срещнах приятелката ти Зози с малкото ѝ момиченце и разбрах, разбрах...