Погледнах непознатата пред себе си. Обикновена жена на около петдесет, може би на вид малко по-възрастна, с тежки хълбоци и изписани вежди. Жена, покрай която бих могла да мина стотици пъти на улицата, без нито за миг да се замисля, че помежду ни може да съществува роднинска връзка. И ето я, стои пред мен, на лицето ѝ е изписана отчаяна надежда и тук е капанът – знам го; знам, че моето име не е моята душа.
Но не мога, просто не мога да я накарам да повярва...
– Моля ви, мадам – усмихвам ѝ се. – Някой си е направил жестока шега. Зози не е ваша дъщеря. Каквото и да твърди, не ви е дъщеря. Колкото до Виан Роше...
Млъквам. Лицето на Рижия е безизразно, но ръката му намира моята и я стиска. Очите на Тиери също са втренчени в мен. И в този миг разбирам, че нямам избор. Човек, който не хвърля сянка, не е никакъв човек, а жена, която си дава името...
– Спомням си червено плюшено слонче. Одеяло на цветя. Май беше розово. И мече, едното му око беше от черно копче. И сребърно коте талисман, вързано с червена панделка...
Сега госпожата ме поглежда и очите ѝ греят под изписаните вежди.
– Нося ги навсякъде с мен от години – казвам аз. – Слончето избеля. Беше съвсем проскубано, но аз не ѝ позволявах да го изхвърли. Това са единствените играчки, които някога съм имала, носех ги в раницата си така, че главите им да се подават навън, за да могат да дишат.
Тишина. Дъхът драска гърлото ѝ.
– Тя ме научи да гледам на ръка – продължих аз. – И на Таро, и на чаени листа, и на руни. Все още пазя тестето ѝ в една кутия горе. Не го използвам често, и това едва ли е доказателство, но е всичко, което ми е останало от нея...
Сега жената ме гледаше зяпнала, устните ѝ разкривени в емоция, която бе твърде сложна, за да се опише.
– Тя казваше, че вие не бихте могли да се грижите за мен. И не сте знаели какво да правите. Но запази талисмана и картите Таро, както и изрезките от вестниците, и преди да умре, мисля, че искаше да ми каже, но тогава не ѝ повярвах – не исках да ѝ повярвам.
– Обичах да пея една песен. Приспивна песен. Помниш ли?
Замълчах за момент. Бях на осемнайсет месеца. Възможно ли е да си спомням такова нещо?
Но изведнъж нахлу в паметта ми. Приспивната песен, която винаги пеехме, за да обърнем вятъра, песента, която успокоява Достопочтените:
Тогава жената отвори уста и извика – мощен, разкъсван от надежда вик, който проряза въздуха като пляскащи криле.
– Това е. О, да, това е... – гласът ѝ затрепери безпомощно и тя политна към мен, разперила ръце като давещо се дете.
Подхванах я – иначе щеше да падне – и ме облъхна ухание на стари виолетки и отдавна необличани дрехи, на нафталин и паста за зъби, на пудра и прах, толкова абсурдно несъвместими с познатото ухание на сандалово дърво на майка ми, че единственото, което можех да сторя, бе да сдържа сълзите си.
– Виан – каза тя. – Моята Виан.
И аз я прегърнах, както бях прегръщала майка си в дните и седмиците преди нейната смърт, зашепнах ѝ тихи успокоителни думи, които тя не чуваше, но които все пак я утешиха, и накрая се разрида, захлипа като човек, видял повече, отколкото могат да понесат очите му, почувствал повече, отколкото може да издържи сърцето му...
Търпеливо я изчаках да се успокои. Скоро раздиращите звуци в гърлото ѝ стихнаха до едва чуто хлипане и лицето ѝ, размазано от струйките сълзи, се обърна към кръга на гостите. Дълго време никой не помръдна. Някои неща трудно се понасят и тази жена в оголената си мъка ги отблъсна, сякаш деца се бяха натъкнали на умиращо на пътя диво животно.
Никой не ѝ предложи носна кърпа.
Никой не я погледна в очите.
Никой не продума.
После – и за моя изненада – мадам Люзерон стана на крака и заговори с кристалния си глас:
– Горкичката, знам как се чувствате.
– Нима? – очите на мадам представляваха мозайка от сълзи.
– Ами, как да ви кажа, аз изгубих сина си. – Тя сложи ръка на рамото на госпожата и я поведе към близкия фотьойл. – Преживяхте шок. Пийнете шампанско. Покойният ми съпруг казваше, че шампанското има лечебни свойства.
Мадам Кайу се усмихна вяло.
– Много сте мила, госпожо...
– Елоиз. А вие сте...?
– Мишел.
Значи така се казва майка ми – Мишел.
Поне мога да продължа да се казвам Виан, помислих си и се разтреперих толкова силно, че едва не рухнах.