– Добре ли си? – загрижено попита Нико.
Кимнах и се помъчих да се усмихна.
– Май и ти имаш нужда от някакво лекарство – каза той и ми подаде чаша коняк. Изглеждаше толкова настоятелен и толкова нелеп с перуката си на Анри IV и коприненото си палто с петелки, че започнах да плача – знам, че звучи абсурдно – и за известно време напълно забравих за сцената, прекъсната от разказа на Мишел.
Но Тиери не я беше забравил. Беше пиян, но не дотам, че да забрави какво го бе накарало да проследи Рижия до тук. Беше дошъл да търси Виан Роше и накрая я бе намерил, не както си го беше представял, но все пак тук, в лагера на врага...
– Значи ти си Виан Роше – гласът му беше монотонен. Очите му бяха като главички на карфици, забодени в червено тесто.
Кимнах.
– Някога бях. Но нямам нищо общо с осребряването на онези чекове...
Той ме прекъсна.
– Това не ме интересува. Важното е, че ти ме излъга. Излъга. Мен – той поклати гневно глава, но в жеста му имаше нещо жалко, сякаш не можеше да повярва, че животът за пореден път не е отговорил на високите му изисквания за съвършенство.
– Исках да се оженя за теб – в гласа му вече се долавяше самосъжаление. – Бях готов да ти осигуря дом – на теб и на децата ти. Деца от друг мъж. Едното от тях... хм... така де, погледни го само. – Той стрелна с поглед Розет в маймунския ѝ костюм и устните му се разтеглиха в познатата гримаса. – Погледни я. Та тя е същинско животно. Пълзи на четири крака. Дори не може да говори. Но аз бях готов да се грижа и за нея – щях да повикам най-добрите специалисти в Европа, за да се заемат със случая. Заради теб, Ян. Защото те обичах.
– Обичал си я? – възкликна Рижия.
Всички го погледнаха.
Беше се облегнал на рамката на кухненската врата, пъхнал ръце в джобовете, с блеснали очи. Беше разкопчал костюма си на Дядо Коледа и отдолу се виждаше, че е облечен изцяло в черно, и цветовете толкова ми напомниха за Свирача от Хамелн, че едва си поех дъх. И той заговори с онзи свой гневен, дрезгав глас – Рижия, който ненавижда тълпите, избягва всякакви сцени и никога, никога не държи речи...
– Обичаш я? – повтори той. – Та ти изобщо не я познаваш. Любимите ѝ сладки са "просячетата", любимият ѝ цвят е яркочервено. Любимият ѝ аромат – мимоза. Плува като риба. Ненавижда черни обувки. Обича морето. Има белег на левия хълбок, получен при падане от полски товарен влак. Не иска да има къдрава коса, макар че това е страхотно. Харесва "Бийтълс", но не и "Стоунс". Някога крадяла менюта от ресторанти, понеже не можела да си позволи да се храни там. И е най-добрата майка, която познавам... – Рижия млъкна. – И не се нуждае от твоята благотворителност. Колкото до Розет... – Той я вдигна и я прегърна така, че лицето ѝ почти докосваше неговото. – Тя не е "случай". Тя е съвършена.
В първия момент Тиери изглеждаше смутен. После изведнъж като че ли разбра. Лицето му помръкна, очите му се плъзнаха от Рижия към Розет, от Розет към Рижия. Истината не можеше да се отрече: личицето на Розет не беше толкова ъгловато, косата ѝ бе по-светло рижава, но имаше неговите очи и неговата подигравателна усмивка, и в този момент не можеше да има никакво съмнение...
Тиери се завъртя на токовете си – ловка маневра, леко опорочена от факта, че забърса масата с хълбок и една чаша от шампанско падна на пода, обсипвайки плочките с диамантени късчета. Но когато мадам Люзерон я вдигна...
– Ей, какъв късмет – обади се Нико. – Бях готов да се закълна, че я чух да...
Госпожата ме изгледа заинтригувана.
– Явно е късмет.
Също като синята стъклена чиния, която изпуснах преди време, само че сега вече не ме е страх. Погледнах Розет, сгушена в прегръдките на баща си, и това, което почувствах, не беше слисване, нито страх, нито тревога, а завладяващо чувство на гордост...
– Е, радвай се, докато можеш. – Тиери вече беше на вратата, огромен в червения си костюм. – Защото точно в този момент аз ти давам предизвестие. Тримесечно, както е според договора, след което затварям – той ме изгледа с победоносна злоба. – Какво, нима си мислеше, че ще останеш след всичко, което се случи? Това място е мое, ако случайно си забравила, и аз имам планове за него, в които ти не влизаш. Забавлявай се със сладкарницата си. До Великден няма да остане и следа от вас.
Е, не се случваше за пръв път някой да го каже. Със затръшването на вратата зад него аз усетих не страх, а нов, изненадващ прилив на гордост. Най-лошото беше факт и ние го преживяхме. Променливият вятър пак бе победил, но този път аз не се чувствах победена. Напротив, бях въодушевена, готова да се изправя лице в лице дори с Фурните...