Тогава ме осени ужасна мисъл. Скочих внезапно, огледах се. Разговорът се беше възобновил, отначало колебливо, но постепенно се оживяваше. Мадам Люзерон сипваше шампанско. Нико подхвана разговор с Мишел. Попол флиртуваше с мадам Пино. Доколкото успях да чуя, общото мнение беше, че Тиери е пиян, че всичките му заплахи са просто празни приказки, които ще бъдат забравени до следващата седмица, защото сладкарницата е част от Монмартър и не може да изчезне, както не можа да изчезне и "Льо Пти Пенсон"...
Но някой липсваше. Зози я нямаше.
И не се виждаше и следа от Анук.
ТОЛКОВА ВРЕМЕ МИНА, ОТКАКТО ЗА ПОСЛЕДНО ВИДЯХ Чехълчо. Почти бях забравила какво е да подскача наоколо, да ме наблюдава с черните си като мъниста очи, да седи топличък на коляното ми или на възглавницата ми късно през нощта, за да ме пази от Черния призрак. Но Зози вече е на вратата и трябва да уловим Променливия вятър...
Викам Чехълчо със сянката на гласа си. Не мога да тръгна без него. Но той не идва, само седи край печката, помръдва с мустаци и ме наблюдава, и е странно, но не си спомням някога да съм го виждала по-ясно, всяко косъмче, всеки мустак, окъпан в светлината. Долавям и ухание, което се надига от тенджерата...
Най-обикновен шоколад, казвам си. Но мирише някак по-различно. Като шоколада, който пиех някога като дете, с много каймак, горещ, с шоколадови стърготини, канела и лъжичка за разбъркване.
– Е? – пита ме тя. – Идваш ли или не?
Пак викам Чехълчо. Но той пак не ме чува. Разбира се, че искам да замина, да видя всички онези места, за които тя говори, да яхна вятъра, да бъдем неустоими – но Чехълчо седи до медната тенджера и аз просто не мога да откъсна очи от него.
Знам, че е просто въображаем приятел, а ето я Зози, съвсем истинска и жива, но има нещо, което трябва да си припомня, една приказка, която мама обичаше да разказва, за момчето, което продало сянката си...
– Хайде, Анук – гласът ѝ става груб. В кухнята нахлува студен вятър, по прага и по обувките ѝ има сняг. Вътре в магазина се надига внезапна глъчка, подушвам шоколада и чувам мама да ме вика...
Но Зози ме хваща за ръката и ме измъква през отворената задна врата. Чувам как снегът скърца под обувките ми, студената нощ се промъква под наметалото ми...
Чехълчо! – провиквам се за последно.
Най-после той идва при мен – сянка върху снега. За миг зървам лицето ѝ не през Димящото огледало, а през сянката на Чехълчо – лице на непозната, изобщо не на Зози, разкривено и огънато като ръждив метал, и старо, старо като на най-старата баба на света, и вместо червена рокля като на мама тя носи пола от човешки сърца, и обувките ѝ са кървави на пухкавия сняг...
Аз крещя и се опитвам да се изтръгна от ръката ѝ.
Тя се е вкопчила в мен със знака на Едно Ягуар, чувам я как говори, че всичко ще бъде наред, че не бива да се страхувам, че тя ме е избрала, че ме иска, че има нужда от мен, че никой друг няма да разбере...
И знам, че не мога да я спра. Трябва да тръгна. Стигнах твърде далеч, моята магия е нищо в сравнение с нейната – но ароматът на шоколад все още е толкова силен, като уханието на гора след дъжд, и изведнъж виждам нещо друго, мъглява картина в съзнанието ми. Виждам момиче, само с две-три години по-малко от мен. Намира се в някакъв магазин, пред него има черна кутия като ковчега талисман от гривната на Зози...
– Анук!
Разпознавам гласа на мама. Но не я виждам. Прекалено далеч е. А Зози ме дърпа в тъмното и краката ми я следват в снега. И малкото момиче се кани да отвори кутията, и вътре има нещо ужасно, и ако знаех какво е, бих могла да я спра...
Излизаме срещу сладкарницата. Стоим в ъгъла на площад "Де Фо Монейор", с лице към калдъръмената улица. Там има улична лампа, която осветява снега, и сенките ни се протягат чак до стълбите. Виждам мама с крайчеца на окото си, гледа към площада. Сякаш е на сто километра разстояние, но всъщност няма как да е много далеч. Там са Рижия и Розет, и Жан-Лy, и Нико, и лицата им са някак далечни, все едно ги гледам през телескоп.
Вратата се отваря. Мама излиза.
Чувам гласа на Нико отдалеч, казва: "Какво, по дяволите, е това?"
Зад тях ромонът на гласовете се губи в пелена от статично електричество.
Надига се вятър. Хуракан – мама по никакъв начин не може да му се противопостави, макар да виждам, че се опитва. Изглежда съвсем спокойна. Почти усмихната. И се питам как аз или някой друг би могъл да си помисли, че изобщо може да прилича на Зози...
Зози ми се усмихва хищнически.
– Последна проява на дух? – възкликва тя. – Малко е късно, Виан. Аз спечелих играта.