– Моля те... о, Нану, моля те, не ме карай да ти казвам...
Майка ми беше на два метра от нас. Зад нея на площада бяха Жан-Лy, Рижия, Нико, мадам Люзерон, Алис и цветовете им бяха като фойерверки на четиринайсети юли – целите в златно, сребристо и червено...
Долових неочакван аромат на шоколад, долетял през отворената врата, и си помислих за медната тенджера на печката, димът, който се издигаше от нея, протягаше към мен призрачни пръсти, и гласът, който бях почти сигурна, че чувам, гласът на майка ми молеше: "Опитай ме, вкуси ме..."
Изредих мислено всичките пъти, когато тя ми бе предлагала горещ шоколад, а аз бях отказвала. Не защото не обичам, а защото изпитвах гняв, че тя се променя, защото ме беше яд за онова, което ни се случваше, и защото исках да ѝ го върна, да я накарам да разбере, че съм различна...
Не е виновна Зози, помислих си. Зози е само огледалото, което ни показва каквото искаме да видим. Нашите надежди, нашата омраза, нашата суета. Но вгледаш ли се в него, виждаш, че огледалото е просто парче стъкло...
За трети път изрекох с най-ясния си глас:
– Какво имаше в черната пинята?
ВЕЧЕ ГО ВИЖДАМ ТОЛКОВА ЯСНО, КАТО КАРТИНКИ НА карти Таро. Тъмният магазин, черепите по лавиците, момичето; бабата, която седи там и на древното ѝ лице е изписана ужасяваща алчност.
Знам, че и Анук го вижда. Вече дори Зози го вижда и лицето ѝ продължава да се променя, от старо става младо, от Зози става Кралицата на Сърцата, устата ѝ се гърчи от презрение към нерешителност и накрая в първичен страх. А ето че сега е едва деветгодишна, момиче в маскараден костюм със сребърна гривна на ръката.
– Искаш да разбереш какво имаше вътре? Наистина ли искаш да знаеш? – пита тя.
ЗНАЧИ НАИСТИНА ТЕ ИНТЕРЕСУВА, АНУК?
Да ти кажа ли какво видях?
Какво очаквах, това питаш? Може би сладкиши или близалки, шоколадови черепи, нанизи от захаросани зъби, всичките натруфени, безвкусни лакомства за Деня на мъртвите, готови да изригнат от черната пинята като фонтан от черни конфети?
Или нещо друго, някакво окултно откровение, поглед към Бога, намек за отвъдното, може би уверение, че мъртвите са още тук, гости на нашата трапеза, заспали неспокоен сън, пазители на важна тайна, която един ден ще бъде разкрита и на нас, останалите?
Нима това не е желанието на всички нас? Да повярваме, че Христос е възкръснал от мъртвите; че ангелите ни пазят; че рибата в петък понякога е свещена храна, а друг път – смъртен грях; че има значение дали ще падне врабче или една-две кули, или дори цяла раса, унищожена в името на едно или друго измамно божество, трудно различимо сред поредицата Истинни Божества – ха! – Боже, що за глупави същества са смъртните и смешното е че всички ние сме глупаци дори за самите божества, защото въпреки милионите, убити в тяхно име, въпреки всичките молитви и саможертви, войни и откровения, кой наистина си спомня Древните – Тлалок и Коатликуе, и Кецалкоатл, и дори лакомата Миктлансиуатл – храмовете им са превърнати в "паметници на културата", камъните им са преобърнати, пирамидите им – обрасли с трева, всички са се изгубили във времето като кръв в пясъка.
И какво ни е грижа, Анук, ако след сто години "Сакре Кьор" бъде превърната в джамия или в синагога, или в нещо съвсем друго? Защото дотогава всички ние ще сме пръст освен Този, който винаги е, който гради пирамиди, издига храмове, създава мъченици, композира прекрасна музика, отрича логиката, възхвалява смирените, приема душите в Рая, казва какво да носим, наказва неверниците, изписва Сикстинската капела, кара младежи да умират за вярата, взривява хора с дистанционно, обещава много, дава малко, не се страхува от никого и никога не умира, защото страхът от Смъртта е много по-велик от честта, добротата, вярата или любовта...
И така, обратно към въпроса. За какво ставаше дума...?
А, да, за черната пинята.
Мислиш, че съм намерила отговора вътре?
Съжалявам, съкровище. Пак си помисли.
Интересува те какво видях вътре, така ли, Анук?
Нищо. Това беше. Едно голямо нищо.
Никакви отговори, никакви категорични обяснения, нямаше отплата, нито истина. Само въздух: от черната пинята лъхна застоял въздух като утринен полъх след многовековен сън.