Тя повдигна вежди.
– Наистина ли?
Аз отново свих рамене.
– Е, добре, всеки с вкуса си. Виж, има едно чудно местенце малко по-нататък, където правят най-прекрасните торти "Сент Оноре". Какво ще кажеш да отидем да се почерпим?
– По какъв случай? – попитах аз.
– Ще ти бъда съседка!
Разбира се, знам, че не бива да ходя никъде с непознати. Мама често ми го повтаря, а и не може да живееш в Париж, без да си поне малко предпазлив. Но сега беше друго – сега бях със Зози, а и освен това отидохме на публично място, в английска чайна, която не бях виждала досега и където наистина имаше прекрасни торти, точно както Зози бе обещала.
Никога не бих дошла тук сама. Такива места ме притесняват – навсякъде има стъклени маси и дами със скъпи кожи, които пият изискани чайове в чаши от костен порцелан, и сервитьорки с къси черни рокли, които огледаха мен с ученическите ми дрехи и разрошената ми коса, огледаха и Зози с виолетовите ѝ ботуши с платформи, сякаш не можеха да повярват на очите си.
– Обичам това място – прошепна ми Зози. – Весело е. А се взема толкова на сериозно...
И цените си вземаше на сериозно. Изобщо не бяха по джоба ми – десет евро за чайник чай, дванайсет за чаша горещ шоколад.
– Не се тревожи. Аз черпя – каза Зози и седнахме на една маса в ъгъла, където сервитьорка с намусена физиономия, която приличаше на Жана Моро, кисело ни подаде менюто.
– Знаеш коя е Жана Моро? – учуди се Зози.
Аз кимнах, все още притеснена.
– Беше страхотна в "Жул и Жим".
– Не като тази с кльощавия задник – каза Зози и кимна към сервитьорката, която сега се разсипваше в любезности пред две разкошно облечени дами с еднакви руси коси.
Аз се изсмях. Дамите ме погледнаха, после сведоха очи към виолетовите ботуши на Зози. Те допряха глави и изведнъж ми напомниха за Сюз и Шантал. Почувствах как устата ми пресъхва.
Зози явно забеляза нещо, защото спря да се смее и ме погледна загрижено.
– Какво има? – попита тя.
– Не знам. Просто си помислих, че тези хора ни се присмиват.
Опитах се да ѝ обясня, че точно на такива места ходи Шантал с майка си: където много слаби дами с кашмирени дрехи в пастелни тонове пият чай с лимон и не ядат пасти.
Зози кръстоса дългите си крака.
– Така е, защото ти не си клонинг. Клонингите се вписват в средата. Особняците изпъкват. Питай ме кои предпочитам.
Свих рамене.
– Досещам се.
– Май не си убедена – тя се усмихна дяволито. – Гледай сега.
Зози щракна с пръсти към сервитьорката, която приличаше на Жана Моро, и точно в този момент сервитьорката залитна на високите си токчета и изпусна чайник с чай на масата пред себе си, като заля покривката и горещият чай потече в чантите и по скъпите обувки на дамите.
Погледнах Зози.
Тя се усмихна.
– Хубав номер, нали?
Тогава аз се разсмях, защото, разбира се, това беше случайност и никой не би могъл да предвиди какво ще стане, но на мен ми се стори, че Зози е накарала чайника да падне и сервитьорката да се засуети около мократа маса, а пастелните дами – около обувките си, за да престанат да ни обръщат внимание и да се смеят на екстравагантните ботуши на Зози.
Тогава ние си поръчахме торти и кафе от менюто. Зози поръча "Сент Оноре" – тя не е на диета, – а аз избрах бадемова торта и двете пихме кафе лате с ванилия и си говорихме много по-дълго, отколкото очаквах, за Сюз, за училище, за книги, за мама, за Тиери и за нашата сладкарница.
– Сигурно е прекрасно да живееш над сладкарница – започна Зози, докато дъвчеше първата хапка от тортата си "Сент Оноре".
– Не е толкова хубаво, колкото в Ланскене.
Зози се заинтересува.
– Ланскене?
– Едно място, където живеехме по-рано. Някъде на юг. Там беше хубаво.
– По-хубаво, отколкото в Париж? – учуди се тя.
И аз ѝ разказах за Ланскене, за Ле Маро край брега на реката, където играехме с Жано, разказах ѝ за Арманд и за хората от реката, и за лодката на Рижия със стъкления покрив и тясната кухничка с напуканите емайлирани тенджери, и как с мама правехме шоколадови бонбони късно вечер и рано сутрин, и тогава всичко замирисваше на шоколад, дори прахът.
Накрая се изненадах, че съм говорила толкова много. Не бива да говоря за тези неща, нито за местата, където сме живели преди. Но със Зози е различно. С нея ми се струва безопасно.
– И сега, когато мадам Пусен я няма, кой ще помага на майка ти? – попита Зози, докато обираше с лъжичка пяната от кафето.
– Ще се справим – казах аз.
– Розет ходи ли на детска градина?
– Още не – по някаква причина не ми се искаше да ѝ разказвам за Розет. – Но е много умна. Много хубаво рисува. Прави знаци и дори следи думите с пръстче в книгата, когато ѝ четем приказки.