– Нищото е най-лошото от всичко, Анук. Никакъв смисъл, никакво послание, никакви демони, никакви богове. Умираш – и нищо. Съвсем нищо.
Тя ме гледа с онези свои тъмни очи.
– Грешиш – казва, – все нещо има.
– Моля? Наистина ли мислиш, че за теб има нещо тук? Помисли си. Сладкарницата? Тиери ще те изгони преди Великден. Като всеки разочарован мъж той е отмъстителен. След четири месеца ще се озовеш там, откъдето си тръгнала – ще останете трите без пукната пара и на пътя.
Заблуждаваш се, че ще имаш Виан? Няма да стане, разбери го. Тя не притежава смелостта да бъде самата себе си, камо ли да ти бъде майка. Заблуждаваш се, че ще имаш Рижия? Не разчитай на това. Той е най-големият лъжец от всички. Помоли го да ти покаже лодката си, Анук. Поискай да разгледаш скъпоценната му лодка...
Губя я и го усещам. Гледа ме без страх в очите. Вместо това има нещо, което не мога да разгадая точно...
Съжаление? Не. Не би посмяла.
– Сигурно е много самотно, Зози.
– Самотно ли? – сопвам ѝ се аз.
– Да си ти.
Нададох безмълвен вой на ярост. Ловният вик на Едно Ягуар, на Черния Тецкатлипока в най-ужасния му облик. Но малката не трепна. Само ми се усмихна и ме хвана за ръката.
– Въпреки всичките сърца, които си събрала – каза тя,
– Все още нямаш свое. Затова ли ти трябвах аз? За да не бъдеш повече сама?
Гледам я безмълвна, вече с възмущение. Нима Свирачът от Хамелн краде деца, подтикван от любов? Нима Големият лош вълк подмамва Червената шапчица, воден от криворазбрана нужда от компания? Аз съм Тази, която яде сърца, глупаво дете; аз съм Страхът от смъртта; аз съм Злата вещица; аз съм най-зловещата приказка и не смей да изпитваш съжаление към мен...
Отблъснах я. Не искаше да си тръгне. Посегна да ме хване за ръката и изведнъж, не питайте защо, усетих страх...
Наречете го предупреждение. Наречете го пристъп, предизвикан от въодушевление, шампанско и прекалено много пулке. Но изведнъж плувнах в студена пот, гръдта ми се стегна, задишах на пресекулки. Пулке е непредвидимо питие. При някои изостря силно чувствителността, погледът може да се избистри, но може и да предизвика делириум, да подтикне човек към прибързани действия, да го накара да разкрие повече от себе си, отколкото е препоръчително за такива като мен.
Сега вече прозрях истината: в порива си да отведа детето аз бях допуснала неволна грешка: бях разкрила истинското си лице и настъпилата от това близост се оказа смущаваща, неописуема, жестока като гладно куче.
– Пусни ме!
Анук само се усмихна.
И ето че през тялото ми премина тръпка на паника, аз се отдръпнах с всичка сила. Анук се подхлъзна и падна на снега и дори тогава видях как ме гледа с очи, изпълнени със съжаление...
Идва момент, когато дори най-добрите от нас трябва да сложат край и да избягат. Ще има и други, казвам си, нови градове, нови предизвикателства, нови дарове. Но днес никой няма да бъде ограбен.
Най-малкото аз.
Тичам напосоки през снега, подхлъзвам се по паважа, неудържима в порива си да избягам, изгубена във вятъра откъм хълма, който се надига като шепот от черен дим над Париж, запътил се кой знае накъде...
ПРИГОТВИХ ТЕНДЖЕРА ШОКОЛАД. ВИНАГИ ГО ПРАВЯ, когато съм напрегната. Необичайната сцена, разиграла се пред магазина, разтърси всички ни. Сигурно е от светлината, каза Нико: снегът придава на светлината странен вид, или от виното, или от храната...
Нека си вярва. Нека и останалите вярват, а аз отвеждам треперещата Анук на топло в сладкарницата и ѝ сипвам горещ шоколад.
– Внимавай, Нану, горещ е.
Минаха четири години, откакто за последен път е пила от моя горещ шоколад. Но сега го гълта, без да роптае. Увита в одеяло, тя почти се унесе в сън; не може да ни разкаже какво е видяла за тези няколко минути отвън на снега, нито може да обясни изчезването на Зози, нито особеното усещане, което ме бе обзело – сякаш чувах гласовете им някъде много отдалеч.
Отвън Нико е намерил нещо.
– Ей, приятели, загубила си е обувката – той изтупва топящия се сняг от ботушите си и слага обувката на масата помежду ни. – А! Шоколад. Чудесно!
Сипва си пълна чаша.
Междувременно Анук е взела обувката. Една-единствена обувка от пищно червено кадифе, с високо токче, заострен нос, цялата в символи и знаци, подходящи за бягаща авантюристка...
Пробвай ме, казва обувката.