Выбрать главу

Пробвай ме, опитай ме.

За секунда Анук се замисля. После пуска обувката на пода.

– Не знаете ли, че е лош късмет да се оставят обувки на масата?

Аз скришом се усмихвам.

– Наближава полунощ – казвам ѝ. – Готова ли си да си отвориш подаръците?

За моя изненада Рижия клати глава.

– За малко да забравя. Става късно. Ако побързаме, ще има време.

– Време за какво?

– Изненада.

– По-хубава от подаръците ли? – пита Анук.

– Ще трябва да се убедиш сама – усмихва се широко Рижия.

Понеделник, 24 декември
 Бъдни вечер, полунощ

 КЕЯТ "АРСЕНАЛ" Е НА ДЕСЕТ МИНУТИ ПЕША ОТ ПЛОЩА- да на Бастилията. Взимаме последното метро от "Питал" и пристигаме броени минути преди дванайсет. Дотогава облаците почти са се разнесли и се виждат късчета звездно небе, опасани с оранжево и златисто. Едва доловим аромат на пушек се носи във въздуха и в призрачното сияние на навалелия сняг се издигат бледите кули на "Нотър Дам".

– Какво правим тук? – питам аз.

Рижия се усмихва и слага пръст на устните си. Прегърнал е Розет, която изглежда съвсем будна, наблюдава всичко ококорена, с любопитството на дете, което отдавна би трябвало да е в леглото и сега се наслаждава активно на всяка минутка от случващото се. Анук също изглежда бодра, макар че по лицето ѝ е изписано напрежение, което ме кара да мисля, че събитията на площад "Де Фо Монейор" не са окончателно отминали. Повечето от гостите ни са останали на Монмартър, но Мишел е с нас, следва ни едва ли не уплашено, сякаш някой би могъл да си помисли, че няма работа тук. От време на време ме докосва по рамото уж случайно или гали Розет по косицата, гледа ѝ ръчичките, сякаш очаква да намери нещо там – белег, петънце, – за да докаже на самата себе си, че всичко това се случва наистина.

– Искаш ли да подържиш Розет?

Без да каже и дума, Мишел клати глава. Всъщност не съм я чула да говори, откакто ѝ разкрих коя съм. Трийсет години скръб и копнеж са придали на лицето ѝ изражение на нещо твърде често сгъвано и мачкано; сякаш не е свикнала да се усмихва, но решава да опита, все едно пробва дреха, за която е убедена, че няма да ѝ стане.

– Опитваш се да преодолееш загубата – каза тя. – И не знаеш как да преодолееш обратното.

Аз ѝ кимнах.

– Знам. Ще се справим.

Тя се усмихна – по-успешно от преди, даже очите ѝ блеснаха.

– Вече не се съмнявам – каза, като хвана ръката ми. – Имам чувството, че е семейна черта.

И точно тогава изригнаха първите фойерверки – дъжд от хризантеми над реката. Последва още един, по-далеч, и друг, и друг изящно разцъфнаха над Сена в арабески от зелено и златно.

– Полунощ. Весела Коледа! – каза Рижия.

Фойерверките почти не се чуваха, заглушени от разстоянието, както и от снега. Продължиха още десетина минути

– Искрящи паяжини и устремени към небето букети, звезди и кръгчета огън в синьо и сребристо, и алено, и розово, всички сякаш си правеха безмълвни знаци по цялото небе между "Нотър Дам" и площад "Конкорд".

Мишел ги гледаше, лицето ѝ бе озарено не само от блясъка на фойерверките. Розет ръкомахаше като обезумяла, преливаща от радост, а насладата на Анук бе някак тържествена.

– Никога не съм получавала по-хубав подарък – каза тя.

– Има и още – обади се Рижия. – Последвайте ме.

Спуснахме се по "Булевар дьо ла Бастий‘ към кея "Арсенал", където плавателни съдове от всякакви размери стоят закотвени на сигурно място, встрани от надигащата се и спадаща Сена.

– Тя каза, че нямаш лодка. – Анук за пръв път споменаваше Зози след случилото се пред "Льо Роше дьо Монмартър".

Рижия се ухили.

– Виж сама – и посочи към "Пон Морлан".

Анук стоеше, повдигната на пръсти, ококорена.

– Коя е твоята?

– Не можеш ли да познаеш?

***

При "Арсенал" има закотвени и по-внушителни речни кораби. Пристанището може да приеме съдове с дължина до двайсет и пет метра, а тази лодка е може би на половината на тях. Стара е, от тук се вижда, строена повече за удобство, отколкото за да развива скорост, формата ѝ е старовремска, не е толкова елегантна като околните, корпусът ѝ е от масивно дърво, а не от съвременно фибростъкло.

И въпреки това лодката на Рижия си личи веднага. Дори от разстояние има нещо в нея – формата ѝ, ярко боядисаният корпус, растенията в саксии, струпани на кърмата, стъкленият покрив, през който се виждат звездите...

– Това ли е твоята лодка? – пита Анук.

– Харесва ли ти? Не си видяла всичко. Почакай – Рижия се спуска по стълбите към лодката, привързана при моста.