За миг се скрива от погледите ни. После се вижда огънче от кибритена клечка. Появява се светлина. Запалена е свещ. Пламъчето се премества и корабчето оживява, огряно от свещи – на палубата, на покрива, на стъпалата, по первазите и парапетите, от кърмата до носа. Десетки, дори стотици свещи, трепкащи в буркани, върху чинийки, надничащи от консервни кутии и саксии, докато лодката на Рижия засиява като торта за рожден ден и сега вече виждаме онова, което до момента бяхме пропуснали: навеса, прозореца, надписа на покрива...
Той ни прави знак с ръка да се приближим. Анук не бърза, стиснала ме е за ръката, усещам, че трепери. Почти не се изненадвам да видя Чехълчо в сенките около краката ни, но не различавам ли и още нещо, с дълга опашка, движи се на големи подскоци, следва плътно Чехълчо?
– Харесва ли ви? – пита Рижия.
Засега свещите са напълно достатъчни: малко чудо, отразено в хиляди мънички точки светлина по спокойната водна повърхност. Очите на Розет се изпълват с тях, а Анук, която гледа и ме стиска за ръката, издава дълга и замечтана въздишка.
– Красиво е – отронва Мишел.
И наистина е така. Но не само...
– Това е сладкарница, нали?
Разбира се, виждам го. От табелата (все още небоядисана) над вратата до малката витринка, обрамчена със светлини, ми става ясно какъв е замисълът. Не мога дори да гадая колко време му е отнело да създаде това малко бижу
– Колко време и труд, и любов би могло да изисква подобно начинание...
Той ме наблюдава с ръце в джобовете. Погледът му е леко напрегнат.
– Като го купих, беше развалина. Изсуших го, постегнах го. И оттогава работя по него. Изплащах го близо четири години. Но винаги съм си мислил, че един ден може би...
Устните ми върху неговите не му позволяват да продължи. Мирише на боя и барутен дим. Около нас греят свещи, Париж сияе под снега и последните фойерверки гаснат нейде в далечината оттатък Площада на Бастилията, и...
– Ей, вие, двамата, вземете си стая – обажда се Анук.
Но не ни е останал дъх, за да ѝ отвърнем.
Под "Пон Морлан" е тихо, докато лежим и гледаме горящите свещи. Мишел спи на една койка, Розет и Анук си делят друга, завили са се с наметалото на Анук, Чехълчо и Бам стоят на пост срещу евентуални лоши сънища.
Над нас стъкленият покрив разкрива небе, апокалиптично осеяно със звезди. В далечината шумът от движението може едва ли не да мине за песента на прибоя на самотен бряг.
Съзнавам, че е въпрос на елементарна магия. Ян Роше не би одобрила. Но магията си е наша, моя и негова, и той има вкус на шоколад и шампанско, и накрая ние се измъкваме от дрехите и лежим, преплели тела, под одеяло от звезди.
Оттатък водата се чува музика, почти разпознавам песента:
Ей го вятъра благ...
Но нищо не трепва.
Епилог
ПОРЕДНИЯТ ДЕН, ПОРЕДНИЯТ ПОДАРЪК, ПОРЕДНИЯТ ГРАД разтваря обятия. Е, Париж започна да губи свежестта си, така да се каже, пък и по това време на годината харесвам Ню Йорк. Жалко за Анук. Отдавам го на липсата на опит.
Що се отнася до майка ѝ – е, тя имаше своя шанс. Може би за кратко ще има неприятности. Особено Тиери ще се опита да докаже обвинението в измама, макар че не бих се обзаложила, че ще успее да постигне нещо. В днешно време толкова често се случва да се краде самоличност – предполагам, че скоро ще го разбере, като прегледа банковите си сметки. Колкото до Франсоаз Лавери, има твърде много хора, готови да се закълнат, че по онова време Виан Роше е била на Монмартър.
А сега напред, към нови пасбища. В Ню Йорк се получава толкова поща и от само себе си се разбира, че част от писмата се губят. Имена, адреси, кредитни карти – да не споменаваме банковите данни, последните предупреждения, членствата в спортни клубове, автобиографиите, цялата информация, от която е изтъкан животът на човек и която само чака да бъде събрана от някой по-предприемчив...
Коя съм аз сега? Коя бих могла да бъда? Може би жената, с която ще се сблъскате на улицата. Може би стоя зад вас на опашката в магазина. Или съм новата ви най-добра приятелка. Мога да бъда всеки. Дори вас...
Аз съм свободен дух, не го забравяйте...
И ходя накъдето ме отвее вятърът.
БЛАГОДАРНОСТИ
Още веднъж сърдечни благодарности на всички, които подкрепяха тази книга от прохождането до високите токове. На Серафина Кларк, Дженифър Лутлън, Брай Бъркман и Питър Робинсън; на моя великолепен редактор Франческа Ливърсидж; на Клеър Уорд за прекрасния дизайн на корицата; на превъзходния ми рекламен агент Луиз Пейдж-Лънд и на всичките ми приятели в "Трансуърлд", Лондон. Много благодаря и на Лаура Гранди от Милано, и на Дженифър Брел, Лайза Галахър и на всички в "Харпърколинс", Ню Йорк. Благодаря още на секретарката си Ан Райли, на Марк Ричардс за поддръжката на уебсайта, на Кевин за грижите за всичко останало, на Анушка за многото енчиладас и "Убий Бил", на Джулс, лошата леля на Анушка, и на Кристофър, "нашия човек" в Лондон. Специални благодарности на търговеца Мартин Майърс, който тази Коледа спаси здравия ми разум, както и на всички местни дистрибутори, книгопродавци и читатели, благодарение на които книгите ми продължават да стоят по рафтовете.