– Не си приличате много.
Аз свих рамене.
Зози ме погледна особено, сякаш искаше да добави нещо, но си замълча. Допи кафето си и каза:
– Сигурно е трудно, като нямате баща.
Пак свих рамене. Разбира се, че имам баща, просто не знам кой е, но нямаше да кажа това на Зози.
– Сигурно си много близка с майка си.
– Ъ-хъм – измънках аз и кимнах.
– Приличате си... – тя млъкна, усмихна се и се намръщи, сякаш се затрудняваше да намери подходящите думи.
– А у теб има нещо, Ани, нещо, което не мога докрай да проумея...
Разбира се, не отговорих на това. Мълчанието е по-сигурно, казва мама, защото не могат да използват казаното срещу теб.
– Ясно е, че не си клонинг. Обзалагам се, че знаеш някои номера...
– Номера? – помислих си за сервитьорката и за изпуснатия чайник. Сведох очи и отново се почувствах неловко, прииска ми се да донесат сметката, за да мога да кажа "довиждане" и да хукна към къщи.
Но сервитьорката не ни обръщаше внимание и говореше с мъжа зад кафе-бара, смееше се и отмяташе коси точно както прави Сюз, когато Жан-Лy Рембо (момчето, което харесва) е наблизо. Впрочем забелязала съм нещо при сервитьорите и сервитьорките: дори да ви обслужат навреме, никога не бързат да ви донесат сметката.
Но Зози направи знак с пръсти толкова незабележимо, че можех и да не го видя. Леко движение като завъртане на копче – и сервитьорката, която приличаше на Жана Моро, се обърна рязко, сякаш някой я беше побутнал, и веднага ни донесе сметката.
Зози се усмихна и извади портмонето си. Жана Моро чакаше с отегчена и намусена физиономия и аз помислих, че Зози ще изтърси нещо – в края на краищата човек, който използва думи като "задник" в английска чайна, едва ли се притеснява да изкаже мнението си.
Но тя нищо не каза.
– Ето ви петдесетачка. Задръжте рестото – и подаде на сервитьорката банкнота от пет евро.
Дори аз забелязах, че са пет. Видях банкнотата съвсем ясно, когато Зози я остави на подноса и се усмихна. Но кой знае защо, сервитьорката не забеляза. Само каза:
– Мерси, приятен ден.
Зози отново направи същия знак и прибра портмонето си, сякаш нищо не се е случило...
И после се обърна и ми намигна.
В първия момент се зачудих дали не ми се е привидяло. Може би просто е станала грешка – в края на краищата в чайната имаше много хора, сервитьорката беше заета, случва се да стават грешки.
Но след случката с чам...
Зози ми се усмихна като котка, готова да те одраска, докато мърка на коленете ти.
Номера, така ги наричаше тя.
Случки, мислех си аз.
Изведнъж ми се прииска да не бях идвала, да не бях говорила с нея онзи ден пред сладкарницата. Това е само игра – дори не е истинска, – но ми се струва толкова опасно, като нещо заспало, което побутваш и то се събужда.
Погледнах часовника си.
– Трябва да тръгвам.
– Ани, отпусни се. Четири и половина е...
– Мама се тревожи, когато закъснявам.
– Пет минути няма да променят нищо...
– Трябва да тръгвам.
Мисля, че очаквах да ме спре, да ме накара да се обърна, както беше направила със сервитьорката. Но Зози просто се усмихна и аз се почувствах глупаво от това, че съм се паникьосала. Някои хора просто се поддават на внушение. Сигурно сервитьорката беше една от тях. Или може би и двете бяха сгрешили – или аз грешах.
Но знаех, че не греша. И тя знаеше, че съм я видяла. Личеше си по цвета на лицето ѝ. И по погледа ѝ – леко дяволит, сякаш нещо ни сближаваше, нещо повече от разговор на торта и кафе.
Знаех, че не е безопасно. Но Зози ми харесва. Наистина. Прииска ми се да кажа нещо, да ѝ обясня...
Обърнах се и видях, че тя продължава да се усмихва.
– Хей, Зози – започнах аз, – това ли е истинското ти име?
– Хей, Ани – каза тя, като имитираше тона ми, – това ли е истинското ти име?
– Ами... – бях толкова стъписана, че за малко да ѝ призная. – Истинските ми приятели ме наричат Нану.
– И много приятели ли имаш? – попита усмихната Зози.
Аз се засмях и вдигнах един пръст.
КАКВО ИНТЕРЕСНО ДЕТЕ. В НЯКОИ ОТНОШЕНИЯ ПО-малко от връстниците си, но толкова по-зряло в други: лесно разговаря с възрастни, но с другите деца се държи неловко, сякаш се опитва да слезе до тяхното ниво. С мен беше открито, забавно, приказливо, меланхолично, добронамерено, но инстинктивно предпазливо при всяко докосване – дори най-бегло – до темата за странностите му.