Разбира се, никое дете не иска да изглежда различно. Но подозрителността на Ани отива по-далеч от това. Тя сякаш крие нещо от хората, някакво необичайно качество, което ако бъде разкрито, може да я изложи на опасност.
Другите може и да не го забелязват. Но аз не съм като другите и чувствам, че тя ме привлича със сила, на която не мога да устоя. Чудя се дали знае каква е, дали разбира, дали изобщо осъзнава какъв потенциал се крие в малката ѝ главица.
Днес отново я срещнах, докато се връщаше от училище. Тя се държа... не точно хладно, но със сигурност по-резервирано от вчера, сякаш съзнаваше, че е прекрачила някаква граница. Както казах, интересно дете и още по-интересно заради предизвикателството, което ми отправя.
Чувствам, че не е неподатливо на съблазън, но е предпазливо, много предпазливо, и ще трябва да напредвам бавно, ако не искам да го подплаша.
Така че този ден размених само няколко думи с Ани – не споменах нито странностите ѝ, нито мястото, което тя нарича Ланскене, нито сладкарницата – и после се разделихме, но преди това ѝ казах къде живея и къде работя сега.
Да, работя. Всеки има нужда да работи. Това ми дава възможност да играя, да бъда сред хора, да ги наблюдавам и да научавам малките им тайни. Разбира се, не се нуждая от пари, затова мога да си позволя да приема всякаква работа. Първата, която момиче като мен може да си намери на място като Монмартър.
Не, не тази. Като сервитьорка, разбира се.
Не съм работила в кафене от много, много години. Сега не ми се налага да го правя – заплащането е лошо, а работното време – още повече, – но ми се струва, че на Зози дьо л'Алба ѝ отива да бъде сервитьорка, а освен това ми дава добра възможност да наблюдавам хората в квартала.
Кафе "Ле Пти Пенсон", сгушено в ъгъла на площад "Де Фо Монейор", е традиционно заведение от романтичното минало на Монмартър, мрачно, опушено, с полепнал по стените слой мазнина и никотин. Собственикът му е Лоран Пенсон, шестдесет и пет годишен кореняк парижанин с дръзки мустаци и лоша лична хигиена. Кафето се посещава предимно от хора от старото поколение, на които допадат ниските цени и специалитетът на деня, и от странни птици като мен, които харесват зрелищната грубост на съдържателя и крайните политически възгледи на старците – редовни клиенти на заведението.
Туристите предпочитат "Плас дю Тертр" заради спретнатите малки кафенета с наредените върху калдъръма маси с карирани ленени покривки. Или пекарната в стил ар деко в ниската част на Монмартър с изискано подредените си тарталети и сладки. Или английската чайна на улица "Раме". Но туристите не ме интересуват. Интересува ме онази сладкарница отсреща, от другата страна на площада. От тук мога да наблюдавам кой влиза и кой излиза, да броя клиентите, да следя доставките и да опознавам ритъма на живота там.
Писмата, които откраднах първия ден, се оказаха напълно безполезни от практична гледна точка. Подпечатана фактура с дата 20 октомври, на която пише "ПЛАТЕНО В БРОЙ", издадена от "Согар Фис", доставчик на сладкарски изделия. Но кой в днешно време плаща в брой? Това е непрактичен, безсмислен начин на плащане – тази жена няма ли банкова сметка? И не ми дава никаква допълнителна информация.
Второто писмо съдържаше картичка до мадам Пусен, подписана "Целувки, Тиери". С пощенско клеймо от Лондон и "До скоро виждане, моля ви да не се тревожите", небрежно добавено отдолу.
Отделих го за по-нататъшно ползване.
Третото – пощенска картичка от Рона – съдържаше още по-малко сведения:
"Пътувам на север. Ще се отбия, когато мога." Подписана от "Р." Картичката беше адресирана просто до "Я." и "А.", но с толкова небрежен почерк, че "Я." можеше да мине и за "В.".
Четвъртото беше рекламна брошура с предложение за финансови услуги.
И все пак, помислих си, има време.
– Хей! Това сте вие!
Същият художник. Сега вече го познавам, казва се Жан-Луи, а приятелят му с баретата е Попол. Често ги виждам в "Льо Пти Пенсон", пият бира и заговарят жените. Взимат петдесет евро за рисунка с молив – да речем, десет за рисунката и четирийсет за ласкателствата – и не говорят за нищо друго освен за изкуство. Жан-Луи е чаровник – особено податливи на чара му са невзрачните жени – и успехът му се дължи по-скоро на упорство, отколкото на талант.
– Няма да ти платя, така че не си губи времето – казах аз, щом го видях да разгръща скицника си.
– Тогава ще изпратя портрета на Лоран – отвърна той и ми намигна. – Или ще си го запазя.
Попол се прави на безразличен. Той е по-възрастен от приятеля си и стилът му е по-изчистен. Всъщност Попол рядко говори, само стои със статива си в един ъгъл на площада, гневно се мръщи над белия лист и драска със страховита всеотдайност. Има внушителни мустаци и кара клиентите да седят дълго, докато той се мръщи, драска, мърмори ядосано под носа си и накрая им показва портрет с такива причудливи пропорции, че в стъписването си те плащат колкото им поиска.