Жан-Луи продължи да ме скицира, докато вървях между масите.
– Предупреждавам те, ще те накарам да ми плащаш като на модел – казах аз.
– Виж тези лилии – безгрижно отвърна Жан-Луи. – Не се ядосват и не искат да им плащам за това, че ги рисувам.
– Лилиите не плащат наем.
Тази сутрин ходих до банката. Правя го всеки ден от началото на седмицата. Тегленето на двайсет и пет хиляди евро в брой може да привлече недоброжелателно внимание, но когато теглите малки суми – хиляда днес, двеста утре, – рядко някой си спомня за това.
И все пак не е полезно човек да се самозабравя.
Така че днес отидох в банката – не като Зози, а като колежката, на чието име бях открила сметката – Барбара Бошан, служителка с безупречна автобиография. Облякох се по-невзрачно за случая: макар че е невъзможно да бъда напълно невидима (освен ако се старая да не бия на очи), всеки може да бъде невзрачен и една безлична жена с вълнена шапка и ръкавици може да остане незабелязана почти навсякъде.
Затова веднага усетих: странното чувство, че ме изучават, докато стоя на касата, необичайната наблюдателност в погледите им, молбата да изчакам да донесат желаната от мен сума, мирисът и звуците, които подсказваха, че нещо не е наред.
Не изчаках съмненията ми да се потвърдят. Излязох от банката веднага щом касиерката тръгна нанякъде, пъхнах чековата книжка и картата в плик и го пуснах в първата пощенска кутия. Адресът на плика беше измислен: уличаващите документи щяха три месеца да пътешестват от една пощенска станция до друга, докато накрая се озоват в депото за недоставени писма и се изгубят завинаги. Ако някога ми се наложи да се отърва от труп, ще постъпя по същия начин: ще разпратя разчленените ръце, крака и части от туловището до различни адреси в Европа, докато полицията напразно търси прясно изкопан гроб.
Не че убийствата са по вкуса ми. И все пак нито една възможност не бива да се изключва напълно. Влязох в магазин за конфекция, в който се преоблякох от дрехите на мадам Бошан в тези на Зози дьо л'Алба и като се оглеждах за всичко съмнително, стигнах по заобиколен път до пансиона в долната част на Монмартър, където бях отседнала, за да размисля над бъдещите възможности.
По дяволите.
Във фалшивата сметка на мадам Бошан имаше още двайсет и две хиляди евро – пари, заради които бях прекарала шест месеца в планиране, проучване, намиране и доизпипване на поредната си самоличност. Вече нямаше как да ги изтегля, макар че не вярвах да ме разпознаят на размазаните записи от охранителните камери: по всяка вероятност сметката беше замразена и се водеше полицейско разследване. Трябваше да приема, че парите са изгубени завинаги и единственият ми спомен от тях е поредната висулка на гривната ми – мишка, която по случайност особено приляга на самоличността на горката Франсоаз.
Тъжната истина е, че моят занаят няма бъдеще. Шест пропилени месеца – за да се озова там, откъдето тръгнах. Без пари, без живот.
Е, това може да се промени. Трябва ми само малко вдъхновение. Ще започна от сладкарницата, защо не? От Виан Роше от Ланскене, която по неизвестни причини се е преобразила в Ян Шарбоно, майка на две деца, почтена вдовица от Монмартър.
Дали не виждам в нея сродна душа? Не. Но надушвам предизвикателство. Макар че в момента от сладкарницата не може да се изкопчи много, животът на Ян ми се вижда интригуващ. И, разбира се, тя е майка на онова дете. На онова интересно дете.
Отседнала съм близо до булевард "Дьо Клиши", на десет минути пеша от площад "Де Фо Монейор". В две стаи с големината на пощенска марка на върха на четири реда тесни стълби, достатъчно евтини, за да ми вършат работа, и достатъчно дискретни, за да мога да запазя анонимност. От тук виждам улиците, следя минувачите, вписвам се в обстановката.
Това не е горната част на Монмартър, за която мога само да мечтая. Всъщност тук е доста по-скромно от приятния апартамент на Франсоаз в 11-и район. Но Зози дьо л'Алба не робува на условностите и не се притеснява да живее скромно. Тук живеят всякакви хора: студенти, продавачи, имигранти, масажистки – както лицензирани, така и нелицензирани. Само около пансиона има към 5-6 църкви (покварата и религията са като сиамски близнаци), по улицата се въргалят повече боклуци, отколкото окапали листа, постоянно мирише на канализация и кучешки изпражнения. В тази част на Монмартър малките кафенета са отстъпили пред евтините закусвални за бързо хранене и баровете без лиценз, край които нощем се събират скитници да пият червено вино в пластмасови чаши, преди да легнат да спят на тротоара пред спуснатите транспаранти на витрините.