Сигурно скоро ще ми омръзне да живея тук, но засега ми трябва място, където да се покрия за известно време, докато скандалът с мадам Бошан – и Франсоаз Лавери – утихне. Знам, че повече предпазливост никога не е излишна, а и както казваше майка ми, трябва да изчакаш черешите да узреят, преди да ги обереш.
ДОКАТО ЧАКАХ ЧЕРЕШИТЕ ДА УЗРЕЯТ, УСПЯХ ДА събера някои сведения за обитателите на площад "Де Фо Монейор". Мадам Пино, дребната като пъдпъдък жена, която държи магазинчето за вестници, сувенири и всякакви джунджурии, обича да клюкарства и сподели с мен личното си мнение за хората от квартала.
От нея знам, че Лоран Пенсон ходи по барове за запознанства, че дебелият млад мъж от италианския ресторант тежи над сто и петдесет килограма, но въпреки това ходи в сладкарницата поне два пъти седмично и че жената с кучето, която минава всеки четвъртък в десет часа сутринта, е мадам Люзерон, чийто съпруг миналата година получил сърдечен удар и не се съвзел, а синът ѝ починал на тринайсет години. Всеки четвъртък, казва мадам Пино, тя ходи на гробищата с глупавото си малко куче. Никога не пропуска. Горката жена.
– А сладкарницата? – попитах веднъж аз, като взех "Пари Мач" (мразя "Пари Мач") от малката лавица със списания.
Под и над списанията има пъстра сбирщина от религиозни сувенири: гипсови фигурки на Дева Мария, евтини керамични изделия, стъклени кълба със снежинки, които се сипят върху "Сакре Кьор", медальони, кръстчета, броеници, тамян за всякакви случаи. Подозирам, че мадам Пино е силно набожна: когато погледна корицата на списанието в ръцете ми (на която принцеса Стефани Монакска лежеше по бански на някакъв плаж), присви устни като кокоше дупе.
– Няма много за разправяне – каза тя. – Съпругът ѝ починал някъде в Южна Франция. Но тя бързо се е съвзела – мадам Пино отново присви устни. – Като гледам, май скоро ще има сватба.
– Наистина ли?
Тя кимна.
– С Тиери льо Тресе, собственика. Даваше го евтино на мадам Пусен, защото беше близка на семейството. Така се запозна с мадам Шарбоно. Личи си, че е влюбен до уши
– Мадам Пино маркира списанието на касата. – Само се чудя дали разбира с какво се захваща. Тя трябва да е с двайсет години по-млада, а той все пътува по работа, и с тези две деца, че и едното е такова особено...
– Особено? – попитах аз.
– О, не сте ли чули? Горкото. Сигурно е много тежко с такова дете, а и от тази сладкарница не се печели, къщата е стара, с два горни етажа – има разходи за отопление, за наем...
Оставям я да приказва. Клюките са разменна монета за хора като мадам Пино и чувствам, че вече съм ѝ дала достатъчно поводи за размисъл. Не се съмнявам, че с розовия си кичур в косата и яркочервените си обувки аз също съм обещаващ обект за одумване. Излязох от магазинчето с весело "довиждане" и усещането, че нещата започват добре, и се върнах на работното си място.
Това е най-добрият наблюдателен пункт, на който можех да се надявам. Оттук мога да виждам всички клиенти на Ян, да следя кой влиза, кой излиза и по колко пъти на седмица, да наблюдавам децата.
Малкото е доста буйно – не шумно, но пакостливо – и макар че изглежда дребно, е по-голямо на възраст, отколкото предполагах. Мадам Пино разправя, че е почти на четири, а още не говори, макар че като че ли владее знаците на глухонемите. Особено дете, казва тя с онова леко презрение, с което говори за чернокожи, евреи, чужденци и политически коректни хора.
Особено? Не се съмнявам. Но какво точно му е особеното – това предстои да узная.
Разбира се, не бива да забравяме и Ани. От прозорците на "Льо Пти Пенсон" я виждам всяка сутрин малко преди осем и всеки следобед след четири и половина – и тя говори с мен достатъчно дружелюбно за училище, за приятелите си, за учителите, за хората, с които пътува в автобуса. Не е зле като за начало, но чувствам, че е малко сдържана. Това донякъде ми харесва. Бих могла да използвам силата ѝ – сигурна съм, че с подходящата подготовка ще стигне далеч, – а и, знаете ли, една съществена част от съблазняването се състои в преследването на целта.
Но "Льо Пти Пенсон" вече ми омръзва. Заплатата ми за първата седмица едва ще покрие разходите за наем, а на Лоран трудно може да се угоди. Но по-лошото е, че той започна да ме забелязва: личи си по цветовете на лицето му и по това как приглажда косата си, по необичайните грижи, които полага за външния си вид.