Тиери е солиден гражданин. Той е син на строител, забогатял от имоти, и рядко се е сблъсквал с необичайни и непостоянни неща. Вкусовете му са обикновени. Тиери яде пържоли, пие червено вино, обича децата, тромавите шеги и глупавите рими, предпочита жени, които носят поли, по навик ходи на църква в неделя, няма предразсъдъци към чужденците, но би предпочел да не са толкова много. Харесва ми и все пак не би ми хрумнало да му се доверя – нито на когото и да било другиго.
Няма и нужда да го правя. Никога не съм се нуждаела от довереник. Имам Анук. Имам Розет. Кога изобщо са ми трябвали други хора?
– Изглеждаш ми тъжна – китайското момиче беше излязло. – Какво ще кажеш за един обяд?
Усмихнах се. В света на Тиери обядът е лек срещу тъгата. Не бях гладна, но трябваше да се съглася, иначе той щеше да виси в сладкарницата цял следобед. Затова повиках Анук, придумах Розет да си облече палтото и тръгнахме през площада към "Льо Пти Пенсон", където Тиери обича да сяда заради уютно западналата обстановка и тежката мазна храна, а аз не обичам по същите причини.
На Анук не ѝ се седеше, а Розет трябваше да спи следобед, но Тиери беше въодушевен от пътуването си до Лондон: от тълпите, сградите, театрите, магазините. Строителната му фирма работи по обновяването на някакви административни сгради близо до "Кингс Крос" и той обича да надзирава работниците си, затова заминава с влака в понеделник и се връща за почивните дни. Бившата му жена Сара още живее в Лондон със сина им, но Тиери енергично ме уверява (не че има нужда), че той и Сара отдавна не са се виждали.
Вярвам му: при Тиери няма нищо скрито, нищо потайно. Любимото му лакомство е обикновеният млечен шоколад, който може да се купи от всеки супермаркет във всеки град. Трийсет процента какао, не повече, и той се облизва като малко момче. Но аз се радвам на ентусиазма му и му завиждам за простотата и за неспособността да лъже. Може би завистта ми е повече от любовта – но има ли чак такова значение?
Запознахме се миналата година, когато покривът започна да тече. Повечето хазяи в най-добрия случай биха изпратили майстор, но Тиери се познаваше с мадам Пусен от много години (стара семейна приятелка, обясни той) и дойде сам да поправи покрива, остана за чаша горещ шоколад и си поигра с Розет.
Оттогава минаха дванайсет месеца и вече сме се превърнали в стара двойка, затънала в уюта на предпочитанията и навиците си, макар че Тиери все още не е нощувал у нас. Той мисли, че съм вдовица, и трогателно се старае "да ми даде време". Но желанието му е налице, неизказано и незадоволено – и дали наистина ще е чак толкова лошо?
Само веднъж си позволи да намекне за това, когато бегло спомена за апартамента си на улица "Дьо ла Кроа", в който ни е канил много пъти и който жадува, както той се изрази, "за женска ръка".
За женска ръка. Какъв старомоден израз. Но Тиери е старомоден. Въпреки че обича съвременните технически джунджурии, мобилния си телефон и свръхмодерната уредба, той все още е предан на старите идеали, на простичките традиции.
Простота. Това е. Животът с Тиери ще бъде съвсем прост. Винаги ще има пари за необходимите неща. Разходите за сладкарницата винаги ще бъдат платени. Анук и Розет ще бъдат обгрижвани и в безопасност. А ако Тиери обича тях – и мен, – нима това не е достатъчно?
Достатъчно ли е, Виан? Това е гласът на майка ми – напоследък все повече ми прилича на гласа на Рижия. Помня, че някога искаше повече.
Като теб ли, майко? – беззвучно ѝ отвърнах аз. Да влачиш детето си от град на град, вечно, постоянно да бягаш. Да живееш само колкото да се прехранваш, да крадеш, да лъжеш, да заклинаш, шест седмици, три седмици, четири дни на едно място – и после пак на път, без дом, без училище, да търгуваш със сънища, да разбъркваш картите, за да начертаеш маршрута ни, да носиш преправени чужди дрехи, като шивача, който няма време да ушие дрехи на себе си.
Поне знаехме кои сме, Виан.
Евтино възражение, точно каквото може да се очаква от нея. Впрочем аз знам коя съм. Нали?
Поръчахме макарони за Розет и специалитета на деня за останалите. Беше празно дори за делничен ден, но въздухът тежеше от бирени изпарения и цигарен дим. Лоран Пенсон е най-добрият клиент на заведението си, но ако разчиташе само на това, досега отдавна да е затворил. Гръмогласен, небръснат и сприхав, той гледа на посетителите като на натрапници, които му досаждат в свободното му време, и не крие презрението си към всички освен към шепата редовни клиенти, които са му приятели.