Лоран понася Тиери, който се държи като самодоволен парижанин: влиза в кафенето с възглас "Хей, Лоран, как си, друже?" и хвърля едра банкнота на бара. Лоран знае, че Тиери разбира от недвижими имоти – питал го е колко може да струва заведението му, ако се ремонтира и се обнови, – затова го нарича "Мосю Тиери" и му говори почтително, което може да бъде проява както на уважение, така и на надежда за по-голям бакшиш.
Забелязах, че днес изглежда по-изтупан, с чист костюм, напарфюмиран, със закопчана догоре риза и вратовръзка, купена някъде в края на седемдесетте. Реших, че Тиери му влияе така, но по-късно разбрах, че причината е друга.
Оставих ги да си говорят, седнах и поръчах кафе за себе си и кока-кола за Анук. Някога ѝ поръчвах горещ шоколад със сметана, стружки бял шоколад отгоре и лъжичка, за да може да ги обере, но сега винаги иска кока-кола. Напоследък не пие горещ шоколад – първо помислих, че пази диета – и е толкова абсурдно да се засягам от това, както първия път, когато отказа да ѝ прочета приказка за лека нощ. Тя все още е слънчево малко момиче и въпреки това ми се струва, че сенките около нея все повече се сгъстяват, че все повече стават кътчетата от душата ѝ, в които не съм добре дошла. Знам какво е – аз съм била същата – и може би точно затова се страхувам: защото знам, че и аз на нейната възраст исках да избягам, да се разгранича от майка си по колкото може повече начини.
Сервитьорката беше нова и ми се стори позната. Дълги крака, права пола, коса, вързана на конска опашка... накрая я познах по обувките.
– Вие бяхте Зое, нали?
– Зози – тя се усмихна. – Какво място, а? – жената махна шеговито с ръка. – Все пак – тя сниши глас почти до шепот – мисля, че собственикът си пада по мен.
Тиери се изсмя с цяло гърло, а Анук се усмихна по своему, с половин уста.
– Това е само временна работа – обясни Зози. – Докато си намеря нещо по-добро.
Специалитетът на деня беше наденички с кисело зеле – ястие, което ми напомня за времето, когато живеехме в Берлин. Учудващо вкусно за "Льо Пти Пенсон" – реших, че това се дължи по-скоро на Зози, отколкото на внезапно кулинарно вдъхновение у Лоран.
– Сега, когато наближава Коледа, няма ли да се нуждаете от помощ в сладкарницата? – попита Зози, докато сваляше наденичките от грила. – Ако ви трябва помощ, аз съм насреща – тя хвърли поглед през рамо към Лоран, който седеше в ъгъла с престорено равнодушен вид. – Естествено, никак няма да ми е приятно да напусна това място...
Лоран издаде особен звук – нещо средно между подсмръкване и възклицание – и Зози шеговито повдигна вежди.
– Помислете си – добави тя усмихната, обърна се, грабна четири бири с ловкостта на човек, дълго работил по барове, и весело ги понесе към една от масите.
След това почти нямаше възможност да говори с нас – заведението се напълни, а аз както винаги се занимавах с Розет. Не че е трудно дете, сега се храни много по-добре, макар и не толкова чисто, колкото другите деца, и все още предпочита да яде с ръце; но понякога се държи странно, гледа втренчено във въздуха, сякаш вижда нещо, стряска се от въображаеми звуци или се разсмива без причина. Надявам се скоро да се отучи от тези неща – вече няколко седмици не е имало никакви Случки – и макар че продължава да се буди по три-четири пъти на нощ и аз успявам да поспя само няколко часа, надявам се, че проблемите ѝ със съня ще отминат.
Тиери смята, че прекалено много я глезя, а напоследък все по-често предлага да я заведем на лекар.
– Няма нужда. Ще започне да говори, когато се почувства готова – казвам аз.
Наблюдавах я, докато ядеше макароните си. Розет държи вилицата в лявата ръка, макар да не проявява признаци, че е левачка. Всъщност е доста сръчна и с двете ръце и много обича да рисува. Малки човечета с ръце и крака като клечки, маймунки – любимите ѝ животни, – къщи, коне, пеперуди, все още недодялани, но ясно различими, във всички възможни цветове...
– Храни се както трябва, Розет – каза Тиери. – Използвай лъжицата.
Розет продължи да яде, все едно не го е чула. Преди време се тревожех, че е глуха, но сега знам, че просто пренебрегва нещата, които не ѝ се струват важни. Жалко, че не обръща повече внимание на Тиери, рядко се смее в негово присъствие, рядко показва какво може и говори със знаци само когато е съвсем наложително.
У дома с Анук тя се смее и играе, разглежда книжката си с часове, слуша радио и танцува из стаята като дервиш. Ако не се броят Случките, у дома Розет се държи добре, вечер лягам при нея, както правех с Анук, пея ѝ, разказвам ѝ приказки и очите ѝ блестят, умни и будни, по-светли от тези на Анук, зелени и проницателни като на котка. Тя пее с мен – по стара традиция – приспивната песен на майка ми. Може да припява мелодията, но все още разчита на мен за думите: