Тиери казва за нея, че е "малко мудна" или че "изостава" и все повтаря да я заведа "да я прегледат". Досега не е споменавал за аутизъм, но и това ще стане – и той като много други мъже на неговата възраст чете "Льо Поан" и мисли, че това го прави специалист по всичко. Аз от своя страна съм само жена, а освен това съм майка, което допълнително ми пречи да гледам обективно на нещата.
– Кажи "лъжица", Розет.
Розет взе лъжицата и започна да я разглежда с любопитство.
– Хайде, Розет. Кажи "лъжица" – повтори Тиери.
Розет завика "ууу" като сова и започна да описва фигури с лъжицата по покривката. Всеки би си помислил, че се подиграва на Тиери. Аз бързо взех лъжицата от ръката ѝ. Анук прехапа устни, за да не се разсмее.
Розет я погледна и се усмихна.
"Стига" – каза ѝ Анук на езика на глухонемите.
"Глупости" – отвърна Розет.
Аз се усмихнах на Тиери.
– Тя е само на три...
– Почти на четири. Достатъчно е голяма.
Лицето на Тиери придоби онова невъзмутимо изражение, с което сякаш ме укорява, че не му помагам. То го прави да изглежда по-стар, по-далечен – и изведнъж почувствах прилив на гняв. Знаех, че е несправедливо, но не можех да се сдържа. Не обичам да ми се месят.
Стреснах се от лекотата, с която бях готова да го изрека на глас – и тогава видях как сервитьорката, Зози, ме гледа с шеговит интерес в дълбоките си сини очи, затова прехапах устни и си замълчах.
Казвам си, че трябва да бъда благодарна на съдбата за Тиери. Не само заради сладкарницата или помощта, която ни оказа през последната година, или заради подаръците за мен и за децата. Просто Тиери е по-голям от живота. Сянката му закрива и трите ни и под нея ставаме наистина невидими.
Но днес той беше необичайно въодушевен, постоянно ровеше в джоба си за нещо. Гледаше ме въпросително над халбата с бира.
– Всичко наред ли е?
– Просто съм уморена.
– Имаш нужда от почивка.
– Почивка? – за малко да се изсмея. – Почивните дни са за продаване на бонбони.
– Значи ще продължиш да работиш в сладкарницата?
– Разбира се. Защо не? До Коледа остават по-малко от два месеца и...
– Ян – прекъсна ме той, – ако мога да ти помогна с нещо, с пари или друго... – Тиери протегна ръка към моята.
– Ще се оправя – казах аз.
– Разбира се. Разбира се – той прибра ръката си в джоба.
Повтарям си, че намеренията му са добри; и все пак нещо в мен се бунтува при мисълта за чужда намеса, колкото и добронамерена да е. Толкова дълго съм се справяла сама, че нуждата от помощ – от каквато и да било помощ – ми изглежда като опасна слабост.
– Не можеш да работиш в сладкарницата сама. Ами децата? – попита Тиери.
– Ще се оправя – повторих аз. – Мога...
– Не можеш да правиш всичко сама – сега в тона му се долавяше досада, раменете му бяха прегърбени, ръцете – пъхнати дълбоко в джобовете.
– Знам. Ще намеря някого да ми помага.
Отново погледнах към Зози, която държеше по една голяма чиния във всяка ръка и се шегуваше с играчите на белот в дъното на заведението. Изглеждаше толкова уверена, толкова независима, толкова вярна на себе си в движенията, с които поднасяше чиниите, събираше празните чаши, отблъскваше ръцете, които посягаха да я опипат, къде с шеговит коментар, къде с престорено шляпване.
Е, и аз бях такава, помислих си. Това съм аз преди десет години.
Не, няма и десет, защото Зози едва ли е много по-млада от мен, но се чувства толкова по-непринудено в кожата си, тя е толкова повече Зози, отколкото аз някога съм била Виан.
Коя е Зози, питам се. Очите ѝ виждат много по-надалеч от мръсните съдове и банкнотата, сгъната под ръба на чинията. Сините очи са по-лесни за разчитане, но занаятът, който ми е вършил работа толкова пъти през всичките тези години – макар и не винаги за добро, – по някаква причина при нея не действа. При някои хора е така, казвам си. Но от тъмен или от млечен шоколад, с мек или с твърд пълнеж, по-горчиви с портокалови кори, по-сладки с розов ликьор, "Манон блан" или ванилови трюфели, аз все още нямам представа дали изобщо обича шоколад, а какво остава за любимите ѝ бонбони.
Но защо ми се струва, че тя знае какво обичам аз?
Погледнах Тиери и установих, че той също я наблюдава.