Тук определено долавям слабост. Нещо, което може да ми даде така необходимото предимство. Подсказва ми го ловният инстинкт, който съм развила през годините, способността да надушвам слабата газела, без дори да отварям очи. Тя е подозрителна, но има хора, които искат да вярват в неща като магии, любов, делови предложения, които гарантират възвръщане на инвестициите им, и това ги прави уязвими за такива като мен. Тези хора винаги се хващат на въдицата – какво да направя, като са такива?
Започнах да виждам цветовете, когато бях деветгодишна. Отначало само бегли проблясъци, искрица златисто, уловена с крайчеца на окото, сребристи очертания там, където няма облаци, мъгляво пъстро петно сред тълпата. С нарастването на любопитството ми се засилваше и тази способност да виждам цветове. Научих, че всеки има свой знак, израз на дълбоката му същност, видим само за малцина, и то ако се напипа с пръсти.
Най-често няма нищо интересно за гледане: повечето хора са еднообразни като обувките си. Но от време на време се случва да се натъкнете на нещо ценно. Искрица гняв върху безизразно лице. Розов ореол около двама влюбени. Сивозелен воал на потайност. Разбира се, това помага в отношенията с хората. Помага и при игра на карти, когато парите свършат.
Има един стар знак, който някои наричат Окото на Черния Тецкатлипока, а други – Димящото огледало: той ми помага да фокусирам цветовете. Научих се да го използвам в Мексико и с практика и познаване на правилните пръстови знаци започнах да познавам кой лъже, кой се страхува, кой изневерява на жена си, кой има нужда от пари.
И постепенно се научих да манипулирам цветовете, които виждам, да придавам на себе си розово сияние, ореол на изключителност. Или – когато се нуждая от дискретност – обратното: да се загръщам в уютна безличност, която ми позволява да минавам незабелязана и никой да не ме запомня.
Необходимо ми беше повече време, за да разпозная в тези неща наченки на магия. И аз като всички деца, израснали с приказки, очаквах блясък и фойерверки, вълшебни пръчици и летящи метли. Истинската магия от книгите на майка ми изглеждаше толкова скучна, толкова напудрено академична с нелепите заклинания и надутите старци, че не виждах нищо магическо в нея.
Но все пак майка ми не притежаваше магическа дарба. Въпреки всичките ѝ научни занимания, заклинания, свещи, кристали и карти не съм я виждала да направи и най-простичката магия против уроки. При някои хора е така – отгатнах го по цветовете ѝ много преди да ѝ го кажа. Някои хора просто нямат дарбата да бъдат вещици.
Но макар да не притежаваше дарба, майка ми имаше знания. Тя държеше книжарница за окултна литература в покрайнините на Лондон и при нея идваха какви ли не хора. Висши магьосници, одинисти, десетки последователи на Уика, а от време на време и някой бъдещ сатанист (неизменно страдащ от акне, сякаш никога не излизаха от юношеството).
От нея – и от тях – постепенно научих нещата, които трябваше да знам. Майка ми беше убедена, че ако ми осигури еднакъв достъп до всички форми на окултизъм, с течение на времето аз ще избера своя път. Самата тя беше последователка на малко известна секта, проповядваща, че делфините са просветлена раса; членовете ѝ практикуваха някакъв вид "земна магия", която беше колкото безвредна, толкова и безрезултатна.
Но както установих, от всяко нещо има полза и години наред аз мъчително бавно отделях трохите на практичната магия от безполезната, нелепата или дори фалшивата. Установих, че повечето магии – ако изобщо съществуват – са скрити под задушаваща пелена от ритуали, драматизъм, постове и дълги дейности, извършвани с едничката цел да придадат мистична атмосфера на нещо, което се свежда чисто и просто до изпробване на нещата, за да се види кои от тях действат. Майка ми обичаше ритуалите – аз исках само книга с рецепти.
Затова се зарових в наръчници за руни, карти, кристали, махала и билки. Потопих се в Идзин, взех това-онова от Златната зора, отхвърлих Кроули (с изключение на колодата му карти Таро, която е доста хубава), добросъвестно търсих Вътрешната си богиня и се смях до припадък над "Въведение в Хаос магията" и "Некрономикон".
Но най-ревностно изучавах централно-американските вярвания: религиите на маите, на инките и най-вече на ацтеките. По някаква причина те винаги особено са ме привличали: от тях научих за жертвоприношението и за дуализма на боговете, и за злата умисъл на вселената, и за пика на цветовете, и за ужаса от смъртта, и как единственият начин да се оцелее в света е да се отвръща на удара колкото може по-рязко и по-мръсно.