В резултат от това изградих своята Система, която грижливо доизглаждах по пътя на пробите и грешките и която се състои от следното: солидна доза билкарство (включително някои полезни отрови и халюциногени), пръстови знаци и магически имена, упражнения за дишане и разкършване, отвари и тинктури за подобряване на настроението, астрални проекции и автохипноза, шепа заклинания (не обичам призовавания, но понякога действат) и по-дълбоко разбиране на цветовете. Като включим и способността да ги манипулирам, когато искам, да се превръщам и това, което другите очакват от мен, да обличам в сияние себе си и другите, да променям света съобразно желанията си.
През цялото това време – и за голямо безпокойство на майка ми – аз не се приобщавах към никакви групи. Тя не го одобряваше, струваше ѝ се някак неморално от моя страна да изграждам своя система от множество отделни частици и вярвания и много искаше да се присъединя към някоя приятна, дружелюбна секта, където има представители от двата пола, където ще имам социални контакти и ще се срещам с безобидни момчета – или да стана член на нейната морска школа и да следвам делфините.
– Но в какво вярваш всъщност? – питаше майка ми и нервно намотаваше на дългия си пръст някой от пъстрите си нанизи от мъниста. – Искам да кажа, къде е душата на вярата ти, къде е аватарът?
Аз свивах рамене.
– Защо трябва да има душа? Интересува ме кои неща действат, не колко ангела могат да се съберат на главата на карфицата или какъв цвят свещ да запаля, когато правя магия за любов.
Всъщност вече бях открила, че в съблазняването цветните свещи значително отстъпват на оралния секс.
Майка ми невинно въздишаше и казваше нещо от рода на това, че трябва да следвам своя път. И аз го правех, още оттогава следвах своя път. Той ме отведе на много интересни места – тук например, – но никога досега не ми бе предоставял доказателства за това, че има и други като мен.
Може би до днес.
Ян Шарбоно. Звучи прекалено гладко, за да е напълно правдоподобно. И все пак в цветовете ѝ има нещо, което загатва за измама, макар че вероятно се е научила как да се прикрива, затова мога да зърна истината само когато защитните ѝ сили са отслабени.
"Мама не иска да се различаваме от другите."
Интересно.
И как беше името на онова село? Ланскене? Казах си, че трябва да го потърся. Там можех да намеря нещо, някакъв намек за скандал в миналото, някакви сведения за майка с дете, които да хвърлят светлина върху това загадъчно семейство.
След като се порових в интернет, намерих само две места, където се споменаваше това име – два сайта, посветени на фолклора и обичаите на Югозападна Франция, в които името Ланскене су Тан се свързваше с популярен великденски фестивал, проведен за пръв път преди около четири години.
Фестивал на шоколада. Нищо чудно.
Хм. Дали се беше отегчила от селския живот? Дали си беше създала врагове? Защо си беше тръгнала?
Тази сутрин сладкарницата беше съвсем пуста. Наблюдавах я от "Льо Пти Пенсон" и до дванайсет и половина нямаше жива душа. Петък – и никакви клиенти: нито дебелият мъж, който не спира да бърбори, нито някой съсед или случайно минаващ турист.
Какво му има на това място? Би трябвало да гъмжи от посетители, а то е едва забележимо, сгушено в ъгъла на белия площад. Със сигурност не е добре за търговията. Не с нужно кой знае какво, за да се поизлъска, да се обнови, да заблести както онзи ден – и въпреки това Ян не прави нищо. Защо, питам се? Майка ми цял живот се стремеше да се отличава – защо тази жена полага такива усилия да се прави на обикновена?
ТИЕРИ СЕ ПОЯВИ КЪМ ДВАНАЙСЕТ ЧАСА. ОЧАКВАХ ГО, разбира се, и бях прекарала безсънна нощ в неспокойни мисли за това как да се държа при следващата ни среща. Как ми се иска никога да не бях вадила онези карти – Смъртта, Влюбените, Кулата, Колелото на Съдбата, – защото сега това ми се струва почти неминуемо и всички дни и месеци от живота ми са наредени като плочки от домино, готови да паднат...
Разбира се, че е абсурдно. Аз не вярвам в неминуемата съдба. Вярвам, че имаме избор, че вятърът може да бъде овладян, а Черния призрак – изигран, дори Достопочтените могат да бъдат укротени.
Но с цената на какво, питам се. И това ми пречи да спя нощем, това ме накара да се стресна, щом звънчетата над вратата издрънчаха предупредително и Тиери влезе с онова изражение на лицето – изражение на упорство, така характерно за него понякога, когато има недовършена работа.