Помъчих се да спечеля време. Предложих му горещ шоколад, който той прие без особен ентусиазъм (предпочита кафе), но поне ръцете ми бяха заети с нещо. Розет се занимаваше с играчките си на пода и Тиери я гледаше как играе: тя се ровеше в кутията ми за копчета и ги подреждаше в концентрични кръгове върху теракотовите плочки.
По друго време той щеше да направи забележка, да каже, че е нехигиенично или че Розет може да се задави с някое копче. Но днес не каза нищо: тревожен знак, на който се опитах да не обръщам внимание, докато приготвях шоколада.
Сипах мляко в тенджерата, шоколадов кувертюр, захар, индийско орехче, лют червен пипер. Една кокосова сладка на чинийката. Успокояващо, като всички ритуали; жестове, предадени от майка ми на мен, от мен на Анук и може би от Анук на нейната дъщеря – един ден в далечно бъдеще, твърде далечно, за да мога да си го представя.
– Прекрасен шоколад – отбеляза Тиери, за да ми достави удоволствие, стиснал малката чашка в ръце, повече свикнали да строят стени.
Аз отпих от своя шоколад: ухаеше на есен и сладък дим, на празнични огньове, храмове, траур и скръб. Трябваше да сложа малко ванилия, помислих си. Ванилия – като сладолед, като детство.
– Малко е горчив – каза Тиери и сложи вътре бучка захар. – Е, какво ще кажеш за една следобедна почивка? Разходка по "Шанз-Елизе", кафе, обяд, магазини...
– Тиери – започнах аз, – много мило от твоя страна, но просто не мога да затворя сладкарницата за целия следобед.
– Наистина ли? Изглежда ми съвсем празна.
Успях да потисна желанието си да му отвърна грубо.
– Не си допил шоколада си.
– А ти не отговори на въпроса ми, Ян – погледът му се спря на ръката ми. – Виждам, че не носиш пръстена. Това означава ли, че отговорът ти е "не"?
Неволно се разсмях. Тиери често ме разсмива с прямотата си. И изобщо не разбира защо.
– Просто предложението ти ме изненада.
Той ме погледна над чашата си с шоколад. Очите му бяха уморени, сякаш не беше спал, а около устата му имаше бръчки, които по-рано не бях забелязвала. Те загатваха за уязвимост, която ме смути и изненада: толкова дълго си бях повтаряла, че нямам нужда от него, а никога не ми беше хрумвало, че той може да има нужда от мен.
– Е, можеш ли да ми отделиш един час?
– Изчакай само да се преоблека – казах аз.
Очите му изведнъж светнаха.
– Така те искам! Знаех, че ще се съгласиш.
Той отново заприлича на себе си – краткият миг на несигурност беше отминал. Тиери стана и натъпка кокосовата сладка в устата си (забелязах, че шоколадът остана недопит). Усмихна се на Розет, която все така си играеше на пода.
– Е, млада госпожице, как мислиш? Искаш ли да отидем в Люксембургската градина, да си поиграем с корабчетата на езерото...
Розет вдигна глава с блеснали очи. Тя много обича корабчетата и човека, който ги дава под наем; ако можеше, щеше да стои там цяло лято...
Розет започна енергично да прави знаци: "Корабчета".
– Какво казва? – попита с недоумение Тиери.
Аз му се усмихнах.
– Казва, че ще бъде чудесно.
Изведнъж изпитах прилив на нежност към Тиери заради ентусиазма му, добротата му. Знам, че му е трудно да общува с Розет – да понася странното ѝ мълчание, нежеланието ѝ да се усмихне, – затова бях благодарна за усилията, които полагаше.
Горе свалих вмирисаната на шоколад престилка и се преоблякох в червена рокля. Отдавна не бях носила дреха в такъв цвят, но се нуждаех от нещо, с което да противостоя на студения ноемврийски вятър, пък и си казах, че отгоре ще облека палтото. С мъка сложих на Розет анорак и ръкавици (неща, които тя по някаква причина не може да понася) и после тримата взехме метрото до Люксембургската градина.
Толкова е странно да бъда туристка в града, в който съм се родила. Но Тиери мисли, че съм чужда тук и с такава радост ми показва своя свят, че не мога да го разочаровам. Днес градината е свежа и ясна, окъпана в слънце под калейдоскоп от есенни листа. Розет обича окапалите листа, рита ги и те образуват големи цветни дъги. Обича и езерцето, където наблюдава корабчетата играчки с тържествена наслада.
– Кажи "корабче", Розет.
– Бам – отвръща тя и измерва Тиери с котешкия си поглед.
– Не, Розет, "корабче" – поправя я той. – Хайде, можеш да кажеш "корабче".
– Бам – повтаря Розет и прави знак за "маймуна".
– Стига толкова – аз ѝ се усмихвам, но сърцето ми бие неудържимо. Днес тя се държа толкова добре, тичаше с яркозеления си анорак и червената си шапка като анимирана коледна украса, като от време на време викаше: "Бам-бам-бам!", сякаш стреляше по невидими врагове, не се смееше (Розет рядко се смее), а се беше съсредоточила с ожесточено внимание върху това, което прави, стиснала устни, сбърчила вежди, сякаш тичането е предизвикателство, на което не може да се гледа несериозно.