Стаите над тях рядко са в по-добро състояние. Тесни, непрактични и неудобни, шумни нощем, когато улиците долу оживяват, студени през зимата и по всяка вероятност непоносими през лятото, когато слънцето напича тежките каменни плочи, а през единствения прозорец на покрива, широк не повече от двайсет сантиметра, не прониква друго освен задух и жега.
И все пак нещо там бе привлякло любопитството ми. Може би писмата, които стърчаха предизвикателно между металните челюсти на пощенската кутия като изплезен език. Може би едва доловимото ухание на индийско орехче и ванилия (или просто на влага?), което се разнасяше от процепа под лазурносинята врата. Може би вятърът, който закачливо повдигаше полата ми и играеше със звънчетата над вратата. Или бележката – грижливо написана на ръка – със своята немногословна, интригуваща многозначителност:
Бях привършила с кафето и кроасана. Платих, станах и се приближих да разгледам. В магазинчето се продаваха шоколадови изделия, малката витрина беше претъпкана с картонени и метални кутии, а зад тях в полумрака се виждаха подноси с пирамиди от шоколадови бонбони под кръгли стъклени похлупаци – като сватбени букети от миналия век.
Зад мен в "Льо Пти Пенсон" двама старци ядяха варени яйца и продълговати препечени филии с масло, а съдържателят с вързана на кръста престилка говореше на висок глас за някой си Попол, който му дължал пари.
Площадът отпред беше почти пуст, само една жена метеше паважа и двама художници със стативи под мишници вървяха към "Плас дю Тертр".
Погледът ми се спря върху единия, млад мъж.
– Хей! Това сте вие!
Ловният вик на всеки портретист. Знам го добре – самата аз съм го използвала, – познавам и този поглед на щастлив откривател, който идва да покаже, че художникът е намерил своята муза, че дълги години я е търсил и че с каквато и сума да я изнуди за позирането ѝ, никакви пари не са достатъчни за съвършенството на творбата му.
– Не, не съм аз – отвърнах сухо. – Намерете си друга муза, която да обезсмъртите.
Той сви рамене, направи физиономия, после сведе глава и побърза да настигне приятеля си. Сладкарничката беше изцяло на мое разположение.
Хвърлих поглед към писмата, които стърчаха все така дръзко от пощенската кутия. Нямах основателна причина да поемам такъв риск. Но малкото дюкянче ме привличаше като лъскав предмет на паважа, който би могъл да се окаже монета, пръстен или просто късче станиол, уловило светлината. А във въздуха се носеше обещание, освен това беше Денят на мъртвите, щастливият ми ден, ден на края и на началото, на лошия вятър, на дяволските ласки и на огньовете, които горят цяла нощ. Време на тайните, на чудесата и, разбира се, на мъртвите.
Озърнах се крадешком. Никой не ме гледаше. Бях сигурна, че никой не видя как с едно ловко движение прибрах писмата в джоба.
Есенният вятър брулеше немилостиво и вдигаше прахоляка на паважа. Миришеше на пушек – не на парижкия пушек, а на дима от моето детство, който рядко си припомнях, примесен с мирис на тамян, бадемови сладки и опадали листа. На хълма Монмартър няма дървета. Има само камъни – белезникава глазура, едва прикриваща липсата на вкус. Но небето беше с крехкия цвят на яйчена черупка, изрисувана със сложните мотиви от пушека на комините: мистични символи върху син фон.
Сред тях различих Ухото на Царевицата, знака на Одрания човек – дар, жертвоприношение.
Усмихнах се. Нима беше съвпадение?
Смърт и дар – в един ден?
Някога, когато бях малка, мама ме заведе в Мексико Сити да разгледам руините от времената на ацтеките и да празнуваме Деня на мъртвите. Хареса ми драматизмът: цветята, хлябът в чест на мъртвите, песните и захарните черепи. Но най-любима ми беше така наречената пинята, боядисана животинска фигура от папиемаше, обкичена с конфети и пълна със сладки, монети и дребни подаръчета. Пинята се окача над вратата и се замеря с пръчки и камъни, докато накрая се пръсне и съдържанието ѝ се изсипе на земята.
Смърт и дар, събрани в едно.
Не можеше да е съвпадение. Този ден, това магазинче, този знак в небето – сякаш самата богиня Миктлансиуатл ги бе изпратила на пътя ми. Пинята само за мен...
Все така усмихната, аз се обърнах и осъзнах, че някой ме наблюдава. На десетина крачки от мен напълно неподвижно стоеше дете: момиче на единайсет или дванайсет с яркочервено палто, леко олющени кафяви ученически обувки и лъскава черна коса като на светец от византийска икона. То ме погледна безизразно, леко склонило глава на една страна.