Откачалките и загубеняците стоят най-отзад. Първи са чернокожите деца от другия край на Монмартър, които ходят в група и не говорят с останалите. Там е и Клод Мьоние, който заеква, дебелата Матилд Шагрен и мюсюлманките, около десетина, скупчени в края – заради техните забрадки се вдигна такъв шум в началото на срока. Забелязах, че и сега ги носят: слагат ги в мига, в който излязат от вратата на училището, защото в училище им е забранено. Сюз смята, че е глупаво да носят забрадки и че трябва да бъдат като нас, щом искат да живеят в нашата страна, но тя само повтаря приказките на Шантал. Не виждам защо една забрадка е по-различна от тениска или чифт джинси. Естествено, че е тяхна работа какво ще носят.
Сюз продължава да гледа Жан-Лу. Той е доста висок, хубав, предполагам, с черната си коса и дългия бретон, който закрива половината му лице. Жан-Лу е на дванайсет, по-голям е от нас. Би трябвало да е в по-горен клас. Сюз казва, че миналата година е повтарял класа, но е много умен, винаги пръв по всичко. Много момичета го харесват, но днес той просто стоеше облегнат на спирката и гледаше през обектива на малкия си дигитален фотоапарат, с който никога не се разделя.
– О, Боже – прошепна Сюз.
– Добре, защо поне веднъж не го заговориш?
Сюз гневно ми изсъска да мълча. Жан-Лу вдигна за кратко глава, стреснат от звука, после отново се съсредоточи върху фотоапарата си. Сюз поруменя още повече.
– Той ме погледна! – изписка тя, скри се под качулката на якето си, обърна се към мен и завъртя очи. – Ще си направя кичури. Има един фризьорски салон, където Шантал си прави нейните – Сюз стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. – Можем да отидем заедно! Аз ще си направя кичури, а ти ще си изправиш косата.
– Стига си говорила за косата ми – отвърнах аз.
– Хайде, Ани! Ще бъде страхотно. И...
– Казах, стига! – бях започнала наистина да се ядосвам.
– Защо все говориш за това?
– О, безнадеждна си – отсече Сюз, загубила самообладание. – Изглеждаш като откачалка и изобщо не ти пука?
Още нещо типично за нея – да говори така, че всяко изречение да звучи като въпрос, дори когато не е.
– Защо трябва да ми пука? – сопнах се аз. Гневът ми се надигаше като кихавица и аз го усещах как наближава, нараства, готов да изригне, независимо дали ми харесва или не. Тогава си спомних какво беше казала Зози в английската чайна и ми се прииска да направя нещо, за да изтрия самодоволството от физиономията на Сюзан. Не нещо лошо – никога не правя такива неща, – но все пак да ѝ дам урок.
Сключих пръсти зад гърба си и заговорих със сянката на гласа си...
Да видим дали ще ти хареса малко разнообразие.
И за миг ми се стори, че виждам нещо. Някаква бегла сянка на лицето ѝ, нещо, което изчезна, преди да съм успяла да го разгледам.
– По-добре откачалка, отколкото клонинг – казах аз.
После се обърнах и тръгнах към края на опашката под погледите на всички, а Сюз стоеше ококорена и грозна, толкова грозна с рижата си коса, червеното си лице и зяпналата уста, докато аз чаках най-отзад да дойде автобусът.
Не знам дали се надявах да ме последва или не. Мислех, че ще дойде при мен, но тя не го направи и когато най-после автобусът дойде, Сюз седна до Сандрин и нито веднъж не ме погледна.
Опитах се да разкажа за това на мама, когато се прибрах, но тя едновременно се мъчеше да говори с Нико, да увива кутия трюфели с ром и да приготвя храна на Розет, а аз не можех да намеря подходящите думи, с които да ѝ обясня как се чувствам.
– Не им обръщай внимание – каза мама, докато сипваше мляко в медна тенджера. – Ела, Нану, наглеждай го за малко. Само леко го бъркай, докато аз загъна тази кутия...
Тя държи продуктите за горещия шоколад в един шкаф в дъното на кухнята. Отпред стоят няколко медни съдини, няколко лъскави формички за шоколадови бонбони и гранитната плоча за темпериране на шоколада. Не че напоследък ги използва, повечето ѝ стари неща са прибрани долу в избата и още докато мадам Пусен беше жива, мама рядко намираше време да прави нашите специалитети.
Но винаги има време за горещ шоколад с мляко и настъргано индийско орехче, ванилия, лют червен пипер, кафява захар, кардамон и седемдесетпроцентен шоколадов кувертюр – единственият шоколад, който си струва да се купува, казва тя – и вкусът му е наситен, съвсем леко горчив точно преди да го преглътнеш, като карамел, когато започне да се сгъстява. Лютият червен пипер му придава жар – не много, едва доловима, – а подправките му придават онзи мирис на църква, който по някаква причина ми напомня за Ланскене и за нощите над сладкарницата, където бяхме само мама и аз, а Чехълчо седеше отстрани и на масата с оранжевите кутии горяха свещи.