Тук, разбира се, няма оранжеви кутии. Миналата година Тиери смени изцяло кухнята. Нормално е да го направи, нали? В края на краищата той е собственикът – има куп пари, а освен това трябва да се грижи за поддръжката на къщата. Но мама настоя да вдигнем цяло празненство и да му приготвим специална вечеря в новата кухня. Чудо голямо. Все едно никога досега не сме имали кухня. Така че сега дори чашите са нови и на тях с красиви букви пише "шоколад". Тиери ги купи – по една за нас трите и за мадам Пусен, – макар че самият той не обича горещ шоколад (знам, защото му слага прекалено много захар).
Някога аз имах своя чаша, тумбеста и червена, подарък от Рижия, леко пукната, с нарисувана отгоре буква "А" – Анук. Вече я няма, дори не помня какво стана с нея. Може да се е счупила или да сме я оставили някъде. Така или иначе няма значение. И без това вече не пия шоколад.
– Сюзан казва, че съм откачалка – заговорих аз, когато мама се върна в кухнята.
– Е, не си – отвърна тя, докато остъргваше вътрешността на една ванилова шушулка. Шоколадът беше почти готов и леко къкреше в тенджерата. – Искаш ли? Хубав е.
– Не, благодаря.
– Добре.
Мама наля шоколад на Розет, поръси го със стърготини и добави голяма лъжица сметана. Изглеждаше добре и миришеше още по-хубаво, но аз не исках тя да разбере. Погледнах в бюфета и намерих половин кроасан, останал от закуска, и конфитюр.
– Не обръщай внимание на Сюзан – каза мама, докато си наливаше шоколад в чашка за еспресо. Забелязах, че нито тя, нито Розет използват чашите с надпис "шоколад".
– Знам какво представляват хората като нея. Опитай да се сприятелиш с други деца.
Е, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. А и какъв е смисълът? Те и без това няма да познават истинската ми същност. Чужда коса, чужди дрехи, чуждо "аз".
– Като например?
– Не знам – гласът ѝ прозвуча нетърпеливо и тя прибра подправките в шкафа. – Все трябва да има някой, с когото да се разбираш.
Искаше ми се да ѝ кажа, че вината не е моя. Защо си мисли, че аз създавам трудностите? Проблемът е, че мама никога не е ходила на училище – учила се е от живота, или поне така казва – и нещата, които знае, е прочела в детските книжки или е видяла от другата страна на училищната ограда. А отвътре, повярвайте ми, не всичко е игра и веселба.
– Е? – все същото нетърпение, тонът, който казва: "Трябва да си благодарна, аз толкова се трудих, за да стигнеш дотук, да те изпратя в хубаво училище, да те опазя от живота, който аз съм водила..."
– Може ли да те питам нещо?
– Разбира се, Нану. Какво има?
– Баща ми чернокож ли е?
Тя се стресна толкова незабележимо, че нямаше да го усетя, ако не беше промяната в цветовете ѝ.
– Така разправя Шантал в училище.
– Наистина ли? – попита мама и започна да реже хляб за Розет.
Хляб, нож, шоколад за мазане. Розет, която върти филията в малките си пухкави пръстчета. Напрегнатата съсредоточеност на мама, докато реже хляба. Не мога да отгатна за какво мисли. Очите ѝ са черни като Африка, непроницаеми.
– Има ли значение? – попита тя накрая.
– Не знам – казах аз и свих рамене.
Тогава мама се обърна към мен и за секунда ми заприлича на предишната мама, която никога не се интересуваше какво мислят хората.
– Знаеш ли, Анук – бавно заговори тя, – дълго време изобщо не смятах, че имаш нужда от баща. Мислех, че винаги ще бъдем само двете, тъй както бях аз с моята майка. И после се появи Розет, и аз си казах, че може би... – мама млъкна, усмихна се и смени темата толкова бързо, ме в първата минута дори не разбрах, че я е сменила, както правят измамниците по панаирите с трите чаши и топчето. – Харесваш Тиери, нали? – попита тя.
Аз отново свих рамене.
– Не е лош.
– Мислех, че го харесваш. Той те харесва.
Отхапах крайчеца на кроасана си. Розет седеше в малкото си столче и играеше на самолет с филията хляб.
– Искам да кажа, че ако вие двете не го харесвате...
Всъщност не ми харесва кой знае колко. Много е гръмогласен и мирише на пури. И винаги прекъсва мама, докато тя говори, и ме нарича "млада госпожице", уж на шега, и изобщо не разбира Розет, не разчита знаците, които тя му прави, и винаги произнася натъртено дълги думи и ми обяснява какво значат, все едно не знам.
– Не е лош – повторих аз.
– Ами... Тиери иска да се ожени за мен.
– Откога? – попитах.
– За пръв път ми спомена миналата година. Тогава аз не исках да се обвързвам с никого – трябваше да мисля за Розет и за мадам Пусен – и той каза, че няма нищо против да почака. Но сега останахме сами...