– Нали не си се съгласила? – извиках аз, прекалено силно за Розет, която запуши ушите си с ръце.
– Сложно е – гласът ѝ прозвуча уморено.
– Винаги така казваш.
– Защото винаги е сложно.
Е, не разбирам защо. На мен ми изглежда съвсем просто. Тя никога не се е омъжвала, нали? В такъв случай защо ѝ е да го прави сега?
– Нещата се промениха, Нану – каза мама.
– Кои неща? – полюбопитствах аз.
– Да започнем от сладкарницата. Наемът е платен до края на годината. Но след това... – тя въздъхна. – Няма да е лесно да се справяме. А не мога просто да вземам пари от Тиери. Той постоянно ми предлага, но няма да е честно. Затова си помислих...
Разбира се, виждах, че нещо не е наред. Но мислех, че ѝ е мъчно за мадам Пусен. Сега ми стана ясно, че причината е Тиери и безпокойството ѝ, че може да не одобря техните планове.
И то какви планове. Представям си ни четиримата заедно. Мама, татко и две дъщери, сякаш излезли от разказ на графиня Дьо Сегюр. Ще ходим на църква, всеки ден ще ядем пържоли с пържени картофи, ще носим рокли от "Галери Лафайет". Тиери ще държи наша снимка на бюрото си, направена от професионален фотограф, на която аз и Розет сме облечени еднакво.
Не ме разбирайте погрешно, казах, че той не е лош. Просто...
– Е? – попита мама. – Езика ли си глътна?
Отхапах от кроасана си.
– Нямаме нужда от него – казах аз накрая.
– Но със сигурност имаме нужда от някого. Мислех, че поне това ще разбереш. Ти трябва да ходиш на училище, Анук. Имаш нужда от хубав дом, от баща...
Голям смях. От баща? Как пък не. "Човек сам избира семейството си" – все повтаря мама, но какъв избор дава на мен?
– Анук – каза тя, – правя го за теб...
– Както и да е – аз свих рамене и излязох да си доям кроасана отвън.
ТАЗИ СУТРИН СЕ ОТБИХ В СЛАДКАРНИЦАТА И КУПИХ кутия пияни вишни. Ян беше там заедно с малкото дете. Макар че нямаше други хора, когато влязох, тя изглеждаше разтревожена, почти притеснена, а след като опитах бонбоните, установих, че не са нищо особено.
– Преди ги правех сама – каза Ян, докато ми подаваше пияните вишни, загънати в хартия. – Но с ликьори се работи трудно, а аз все нямам време. Дано ви харесат.
Аз престорено лакомо налапах един бонбон.
– Чудни са – избоботих с уста, пълна с кисела вишнева течност.
Легнала на пода зад касата сред пръснати пастели и листа хартия, Розет тихо си тананикаше нещо.
– Не ходи ли на детска градина?
Ян поклати глава.
– Обичам да я държа под око.
Разбира се, това е очевидно. Но аз виждам и друго, особено сега, когато знам къде да гледам. Лазурносинята врата крие много неща, които редовните клиенти пропускат да забележат. Първо, къщата е стара и доста занемарена. Витрината е доста привлекателна с красиво наредените картонени и метални кутии, а стените са боядисани в приветливо жълто, но въпреки това влагата се прокрадва, дебне в ъглите и под дъските на пода, говори за твърде оскъдни средства и недостиг на време. Някъде са положени усилия да се прикрие разрухата: златиста рисунка на паяжина върху няколко пукнатини, уютна светлина, която примамва още от вратата, някаква приповдигната атмосфера, която обещава повече от тези второразредни шоколадови бонбони.
Опитай ме. Вкуси ме.
Дискретно с лява ръка очертах Окото на Черния Тецкатлипока. Цветовете наоколо лумнаха по-ярко и затвърдиха подозренията ми от първия ден. Някой е поработил тук и не мисля, че е била Ян Шарбоно. В тази приповдигнатост има нещо младо, наивно, жизнерадостно, което говори за свеж, нетрениран ум.
Ани? И кой друг? И майка ѝ? Хм. У нея има нещо, което ме предизвиква, нещо, което зърнах само веднъж – в първия ден, когато тя отвори вратата, щом чу името си. Тогава със сигурност цветовете ѝ бяха по-ярки и нещо ми подсказва, че продължават да бъдат такива, макар че тя предпочита да ги крие.
Легнала на пода, Розет рисуваше и все така тананикаше своята песен без думи:
– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...
– Хайде, Розет. Време е да си лягаш.
Розет не вдигна глава от рисунката си. Пеенето ѝ стана по-силно, сега придружено от потропване на обуто краче по пода:
– Бам-бам-бамммм...
– Стига, Розет – кротко каза Ян. – Време е да оставим пастелите.
Розет не реагира.
– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...
В същото време цветовете ѝ се разгоряха от златистожълто като на хризантема до яркооранжево, тя се разсмя и протегна ръка, сякаш да улови падащите листенца.