– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...
– Шт, Розет!
Сега долових напрежение у Ян. Не беше просто смущението на майка, чието дете се държи неприлично, а по-скоро нещо като предчувствие за наближаваща опасност. Тя грабна Розет, която продължаваше безгрижно да си тананика, и ми се усмихна, сякаш се извиняваше.
– Съжалявам – каза, – винаги прави така, когато е уморена.
– Няма нищо. Много е сладка – отбелязах аз.
От тезгяха падна чаша с моливи, които се търкулнаха по пода.
– Бам – каза Розет и посочи падналите моливи.
– Трябва да я сложа да си легне – каза Ян. – Превъзбужда се, когато не спи следобед.
Отново погледнах Розет. Стори ми се, че изобщо няма вид на дете, което е уморено. Майка ѝ обаче изглеждаше съсипана: бледа и безцветна със строго подстриганата си коса и евтиния си черен пуловер, от който лицето ѝ изглеждаше още по-бледо.
– Добре ли сте? – попитах аз.
Тя кимна.
Голата крушка на тавана започна да мига. Тези стари къщи, помислих си аз. Електрическите инсталации никога не работят както трябва.
– Сигурна ли сте? Изглеждате ми малко бледа.
– Просто имам главоболие. Ще се оправя.
Познати думи. Но се съмнявам, че ще се оправи: притиска детето към себе си, сякаш я е страх, че ще го грабна от ръцете ѝ.
Мислите ли, че бих го направила? Два пъти съм се омъжвала (макар и нито веднъж с истинското си име), а нито за миг не ми е хрумвало да искам дете. Животът много се усложнява, така съм чувала, а и впрочем в моя занаят не мога да си позволя излишен багаж.
И все пак...
Начертах във въздуха кактусовия знак на Ксочипили, като внимавах да не видят ръката ми. Ксочипили сладкодумният, богът на пророчествата и на сънищата. Не че особено се интересувам от пророчества. Но съм установила, че непредпазливото бърборене може да донесе плодове, а в моя бранш всяка информация е разменна монета.
Символът блесна, задържа се във въздуха за секунда-две и се разсея като сребристо кръгче дим в тъмния въздух.
В първия момент нищо не се случи.
Е, честно казано, не бях и очаквала кой знае какво. Но бях любопитна, а и тя ми дължеше поне малка отплата за усилията, които бях положила, за да я проуча, нали?
Затова отново начертах знака. Ксочипили, който нашепва, който отключва тайни, който подтиква към откровения. И този път резултатът далеч надхвърли очакванията ми.
Първо видях как цветовете ѝ пламнаха. Само за кратко, но много ярко, като огън в пещ, след като сте хвърлили парче сухо дърво. Почти в същото време ведрото настроение на Розет рязко се промени. Тя се огъна като дъга в ръцете на майка си, започна да се върти и да издава звуци на недоволство. Голата крушка ѝ отвърна с енергично примигване – и точно в същия момент една пирамида от метални кутии, наредена на витрината, се срути с трясък, който можеше да събуди мъртвец.
Ян Шарбоно загуби равновесие, направи крачка встрани и удари хълбока си в ръба на тезгяха.
Под тезгяха имаше няколко лавици, на които бяха наредени красиви стъклени чинийки, пълни с бадеми в шоколад с розова, златиста, сребриста и бяла глазура. Чинийките задрънчаха, тя машинално протегна ръка, за да ги удържи и една чинийка падна на пода.
– Розет! – Ян почти плачеше.
Чух как чинийката се строши при удара си в пода и бонбоните се разпиляха по теракотовите плочки.
Чух звъна от строшено стъкло, но не погледнах надолу; вместо това наблюдавах Розет и Ян, детето пламнало в най-ярките си цветове, майката – толкова неподвижна, че можеше да мине за каменна статуя.
– Нека ви помогна – аз се наведох да събера разпилените бадеми.
– Не, моля ви...
– Готово – казах.
Чувствах колко е напрегната, като кълбо от нерви, готово да се пръсне. Със сигурност не беше заради счупената чиния – от опит знам, че жени като Ян Шарбоно не се разстройват заради някакви парчета строшено стъкло. Но и най-малката дреболия може да причини изригването: лош ден, главоболие, съчувствие от непознат.
И тогава я видях с крайчеца на окото си, сгушена под тезгяха.
Беше ярко златистооранжева, нарисувана непохватно, но от дългата завита опашка и лъскавите очички ясно личеше, че е някакъв вид маймунка. Рязко се обърнах, за да я разгледам, и тя оголи насреща ми острите си зъби, преди да се изпари в празния въздух.
– Бам – каза Розет.
Последва дълго, дълго мълчание.
Вдигнах чинията – беше от синьо стъкло, леко завито по краищата. Бях чула как се строши – звучно, като пукот на конфети, като разпилени късчета шрапнел по плочките. И въпреки това лежеше цяла-целеничка в ръката ми. Съвсем здрава.