Бам, помислих си аз.
Все още настъпвах разпилените по пода бонбони, които стържеха като зъби под краката ми. Сега Ян Шарбоно ме гледаше с боязливо мълчание, което се увиваше около мен като копринен пашкул.
Можех да кажа: "Е, извадихте късмет", или просто мълчаливо да оставя чинията на мястото ѝ, но си помислих: сега или никога. Действай, докато съпротивата е слаба. Може да нямаш друга възможност.
Затова аз се изправих, погледнах Ян право в очите и я озарих с най-очарователната усмивка, на която бях способна.
– Няма нищо – казах. – Знам от какво имате нужда.
В първия момент тя се вцепени и ме изгледа втренчено, изпълнена с надменност и дръзко недоумение.
Аз я хванах за ръка и се усмихнах.
– Горещ шоколад. Горещ шоколад по моя лична рецепта. Лют червен пипер, индийско орехче, "Арманяк" и малко черен пипер. Хайде. Не спорете. Вземете и малката.
Ян мълчаливо ме последва в кухнята.
Право в целта.
Част трета
Две Заек
НИКОГА НЕ СЪМ ИСКАЛА ДА БЪДА ВЕЩИЦА. НИКОГА НЕ съм мечтала за това, макар майка ми да твърдеше, че е чувала моя зов месеци преди да се появя на сцената. Разбира се, аз не помня. Ранното ми детство е смътна мозайка от места, миризми и хора, отминаващи с бързината на влакове, спомени за минаване на граници без документи, пътуване под различни имена, измъкване от евтини хотели посред нощ, посрещане на слънцето всеки ден на ново място и бягане, вечно бягане, още тогава. Сякаш единственият начин да оцелеем беше да бягаме по всяка артерия, вена, капиляр на картата, без да оставяме нищо след себе си, дори сенки.
Човек сам избира семейството си, казваше майка ми. Баща ми явно не беше сред избраните.
"За какво ни е той, Виан? Бащите не са важни. Важни сме само ти и аз."
Честно казано, не ми липсваше. Как да ми липсва? Нямах нищо, на което да противопоставя отсъствието му. Представях си го тъмен и малко зловещ, може би роднина на Черния призрак, от когото бягахме. А много обичах майка си. Обичах света, който си бяхме създали и който носехме със себе си където и да отидем, свят, недосегаем за обикновените хора.
Защото сме различни, казваше тя. Виждахме разни неща: притежавахме тази способност. Човек сам избира семейството си – и ние го правехме навсякъде, където отивахме. Сестра тук, баба там, близки хора от разпръснато племе. Но доколкото можех да съдя, в живота на майка ми нямаше мъже.
С изключение на Черния призрак, разбира се.
Дали Черния призрак ми беше баща? Стреснах се, когато Анук ми зададе почти същия въпрос. Самата аз си го мислех, докато бягахме с вятъра целите раздърпани, карнавално пъстри и окъсани. Черния призрак не беше истински, разбира се. Постепенно бях започнала да мисля същото за баща си.
И все пак бях любопитна, затова от време на време оглеждах тълпите от хора в Ню Йорк или в Берлин, във Венеция или в Прага с надеждата, че може би ще го зърна – самотен мъж с тъмни очи като моите...
Междувременно с майка ми бягахме. Първо заради чистата радост от бягството, после и то като всичко останало се превърна в навик, а след това и в задължение. Накрая започнах да си мисля, че бягството е единственото, което поддържа майка ми жива, докато ракът я разяждаше отвътре, тровеше кръвта, мозъка и костите ѝ.
Тогава тя за пръв път заговори за момичето. Празни брътвежи, помислих си в началото, последица от обезболяващите, които взема. А с наближаването на края тя много бълнуваше: разказваше несвързани истории, говореше за Черния призрак, водеше сериозни разговори с въображаеми хора.
Това малко момиче, чието име толкова приличаше на моето, можеше да бъде поредното несвързано бълнуване от онзи период – архетип, анима, случайно прочетено име във вестник, поредната малка изгубена душа с черна коса и черни очи, открадната от тротоара пред будка за цигари в един дъждовен парижки ден.
Силвиан Кайу. Изгубена като много други, отмъкната от детското си столче в колата на осемнайсет месеца на една улица край Ла Вилет. Открадната заедно с чанта с дрехи за смяна и играчки, с евтина сребърна гривничка на ръката, на чиято закопчалка виси талисман – малко котенце.
Не съм била аз. Невъзможно е. А дори ако съм била аз, след всичките тези години...
Човек сам избира семейството си, казваше майка ми. Тъй както аз избрах теб и ти избра мен. Това девойче... то нямаше да те обича. Нямаше да знае как да се грижи за теб, как да разреже ябълката така, че да се види звездата вътре, как да върже билки в торбичка, как да пропъди демоните с дрънчене по метален тиган, как да приспи вятъра с песен. Не би те научило на нито едно от тези неща...