Не се ли справяхме добре, Виан? Нали ти бях обещала, че ще бъдем винаги добре?
Още пазя онова мъничко коте талисман. Не помня гривничката – сигурно майка ми я е продала или я е подарила на някого, – но имам спомени от играчките: червен плюшен слон и малко кафяво мече, еднооко и много любимо. А талисманът е тук, в кутията на майка ми, евтина дрънкулка от онези, които децата си купуват, вързана с червена лента. Стои при картите ѝ заедно с още някои неща: снимка на нас двете, направена, когато съм била шестгодишна, няколко пръчици сандалово дърво, изрезки от вестници, пръстен. Рисунка, нарисувана от мен в първото – и единственото ми – училище по времето, когато още мислехме, че един ден ще се установим някъде окончателно.
Разбира се, никога не нося тази висулка. Не ми е приятно дори да я докосвам: в нея са заключени твърде много тайни, като аромат, който само чака да го затопли човешка ръка, за да се разнесе. По принцип избягвам да отварям кутията, но въпреки това все още не смея да я изхвърля. Излишният баласт забавя движението, но когато е твърде малко, вятърът може да ме отвее като пух на глухарче и да се изгубя завинаги.
Зози е при мен от четири дни и присъствието ѝ вече започва да се усеща във всичко, до което се докосне. Не знам как стана – вероятно в резултат на моментна слабост. Със сигурност нямах намерение да ѝ предлагам работа. Като за начало не мога да си позволя да ѝ плащам много, но тя твърди, че няма нищо против да почака, а ми се струва толкова естествено да я виждам тук, сякаш цял живот сме били заедно.
Всичко започна в деня на Случката, когато тя направи шоколад и го изпихме заедно в кухнята, горещ и сладък, с прясно смлян лют червен пипер и шоколадови стърготини. Розет също пи от него в малката си чашка и после се заигра на пода, докато аз седях мълчаливо, а Зози ме наблюдаваше с онази своя усмивка, присвила очи като котка.
Обстоятелствата бяха необичайни. Във всеки друг ден, по всяко друго време щях да бъда по-добре подготвена. Но през този ден... с пръстена от Тиери в джоба, с лудориите на Розет и мълчанието на Анук след разговора ни и дългите празни часове, които се точеха пред мен...
По всяко друго време щях да дам бърз отпор. Но през този ден...
Няма нищо. Знам от какво имате нужда.
От какво? Какво знае тя? Че една счупена чиния е станала пак цяла? Прекалено абсурдно е, никой не би повярвал, още по-малко че това е дело на едно четиригодишно дете – четиригодишно дете, което не може дори да говори.
– Изглеждате уморена, Ян – каза Зози, – Сигурно ви е трудно да се грижите за всичко тук.
Аз мълчаливо кимнах.
Споменът за Случката с Розет стоеше неловко между нас като последното парче от празнична торта.
Не го казвай, безмълвно я помолих аз, точно както се бях опитала да помоля Тиери. Не го казвай, моля те, не го назовавай с думи.
Стори ми се, че долових отговора ѝ. Въздишка, усмивка, бегла поява на нещо, скрито в сянка. Тихо шумолене на карти, пропити с уханието на сандалово дърво.
Мълчание.
– Не искам да говоря за това – казах аз.
Зози сви рамене.
– Тогава пийте шоколад.
– Но вие видяхте.
– Аз виждам всякакви неща.
– Като например?
– Виждам, че сте уморена.
– Не спя добре.
Тя ме погледна мълчаливо. Очите ѝ бяха пълни с лятна светлина, целите в златисти лунички. Защо не мога да позная какво обичаш, помислих си аз като в дрямка. Може би просто съм изгубила навика...
– Знаете ли какво? – каза накрая Зози. – Аз мога да остана в сладкарницата. Израснала съм в магазин, знам какво се прави. Вземете Розет и вървете да поспите. Ако ми потрябвате, ще ви повикам. Вървете. Ще ми бъде приятно.
Това стана преди четири дни. Оттогава нито тя, нито аз сме споменавали за случилото се. Розет, разбира се, все още не проумява, че в реалния свят счупената чиния трябва да си остане счупена, независимо колко ни се иска да е обратното. А Зози дори не се е опитвала да повдигне въпроса за Случката и аз съм ѝ благодарна за това. Естествено, тя е наясно, че нещо се е случило, но като че ли няма нищо против да остави нещата без внимание.
– В какъв магазин си израснала, Зози?
– В книжарница. От онези за езотерична литература, нали се сещаш.
– Наистина ли?
– Майка ми се интересуваше от такива неща. Атрибути на купешката магия. Карти Таро. Продаваше тамян и свещи на побъркани хипита с несресани коси и без пари.