Усмихнах се, макар че се почувствах малко неловко.
– Но това беше много отдавна – добави тя. – Забравила съм повечето неща.
– Все пак още ли... вярваш? – попитах аз.
Зози се усмихна.
– Вярвам, че можем да предизвикваме промени.
Мълчание.
– А ти?
– Някога вярвах. Но вече не.
– Може ли да попитам защо?
Аз поклатих глава.
– Някой друг път.
– Добре – съгласи се тя.
Знам, знам. Опасно е. Всяко действие – дори и най-незначителното – води до последици. Магията има висока цена. Трябваше ми много време, за да го разбера – след Ланскене, след Ле Лавьоз, – но сега ми се струва толкова очевидно, след като последиците от нашето пътуване се разширяват около нас като кръгове на повърхността на езеро, предизвикани от хвърлено камъче.
Да вземем майка ми, толкова щедра на подаръци, която раздаваше късмет и добрина, докато ракът в нея растеше като лихва в депозитна сметка, за чието съществуване тя дори не подозираше. Вселената следи баланса по сметките. Дори за такива дребни неща като талисман, заклинание, кръг, начертан върху пясъка, трябва да се плаща. С кръв.
Разбирате ли, съществува симетрия. За всеки добър късмет – удар, за всяка сполука – страдание. Окачим ли червена торбичка над нашата врата, някъде другаде пада сянка. Запалим ли свещ за пропъждане на лошия късмет, нечия къща отсреща пламва и изгаря до основи. Фестивал на шоколада – смърт на приятел.
Злополука.
Случка.
Затова не мога да се доверя на Зози. Твърде много ми допада, за да рискувам да изгубя доверието ѝ. Децата също като че ли я харесват. У нея има нещо младежко, нещо по-присъщо за възрастта на Анук, отколкото за моята, и това я прави по-достъпна.
Може би е заради косата – дълга, пусната свободно, с розов кичур отпред – или заради пъстрите дрехи втора ръка в невъзможни съчетания, наподобяващи детски костюм за маскарад, но кой знае защо съвсем естествени, когато тя ги носи. Днес е облякла небесносиня рокля в стил петдесетте години, вталена, с щампи на платноходки, и жълти балетни пантофки, доста неподходящи за ноември – не че това я интересува. Такива неща изобщо не я интересуват.
Помня, че и аз някога бях същата. Помня тази дързост у себе си. Но майчинството променя всичко. Майчинството прави всички ни страхливи. Страхливи, лъжливи, че и по-лошо.
Ле Лавьоз. Анук. И... о, онзи вятър.
Минаха четири дни, а аз все още се учудвам на себе си за това, че разчитам на Зози – не само да наглежда Розет, както правеше мадам Пусен, а и за всевъзможни други неща в сладкарницата. Увиване, пакетиране, чистене, поръчки. Тя твърди, че ѝ е приятно – казва, че винаги е мечтала да работи в сладкарница, – и въпреки това никога не хапва от бонбоните, както правеше мадам Пусен, нито се възползва от положението си, за да помоли за кутия или две.
Още дори не съм казала за нея на Тиери. Не знам защо, може би предчувствам, че няма да одобри това – дали заради допълнителните разходи, или заради самата Зози, която по нищичко не прилича на уравновесената мадам Пусен.
В отношенията си с клиентите тя е весело – понякога дори тревожно – непринудена. Не спира да бъбри, докато загъва кутии, претегля бонбони, предлага новите стоки. И умее да кара хората да говорят за себе си: разпитва мадам Пино за болките ѝ в гърба, разменя по няколко думи с пощальона, когато той идва да донесе пощата. Знае кои са любимите лакомства на дебелия Нико, предизвикателно флиртува с художниците Жан-Луи и Попол, които се оглеждат за клиенти пред "Льо Пти Пенсон", говори с Ришар и Матюрен, двамата старци, които нарича "Патриотите" и които сядат в кафенето в осем и половина сутринта и рядко си тръгват преди вечеря.
Зози знае имената на съучениците на Анук, пита я за учителите ѝ, обсъжда дрехите ѝ. И въпреки това никога не ме кара да се чувствам неловко, задава само въпроси, които всеки друг на нейно място би задал.
По същия начин се чувствах с Арманд Воазен преди години в Ланскене. Непокорната, закачлива, дяволита Арманд, чиито алени фусти понякога още виждам с крайчеца на окото си, чийто звънлив глас – който толкова прилича на гласа на майка ми – все още ми се причува, кара ме да се обръщам и да се озъртам.
Разбира се, Зози изобщо не е като нея. Когато се запознах с Арманд, тя беше вече на осемдесет, съсухрена, свадлива и стара. И въпреки това виждам нещо от нея у Зози – в претрупания ѝ стил на обличане, в любопитството ѝ към всичко наоколо. И ако Арманд притежаваше искрица от онова, което майка ми наричаше "магия"...