Но ние вече не говорим за тези неща. Споразумението ни е негласно, но стриктно. Всяка проява на недискретност – дори нищожно малка искрица – може отново да подпали къщичката от карти. Вече сме го виждали и в Ланскене, и в Ле Лавьоз, и на сто други места преди тях. Но вече няма. Не. Този път ще останем.
Днес Зози дойде рано, точно когато Анук излизаше за училище. Оставих я сама за по-малко от час, колкото да изведа Розет на разходка, и когато се върнах, сладкарницата ми се видя някак по-светла, по-подредена, по-уютна. Тя беше пренаредила витрината, беше метнала парче тъмносиньо кадифе върху пирамидата от метални кутии, която изпълваше цялото пространство, а отгоре бе сложила чифт лъскави яркочервени обувки с високи токове, препълнени с шоколадови бонбони в червени и златисти обвивки.
Изглеждаше ексцентрично, но определено привличаше вниманието. Обувките – същите червени обувки, с които Зози бе дошла първия ден – сякаш сияеха на тъмната витрина, а бонбоните приличаха на загадъчно съкровище, разпиляно по кадифето и искрящо в пъстри цветове.
– Дано нямаш нищо против – каза Зози, когато влязох.
– Реших, че ще повдигне настроението.
– Харесва ми – отвърнах аз. – Обувки и шоколадови бонбони...
Зози се усмихна.
– Две от най-любимите ми неща.
– Е, кои обичаш най-много? – попитах аз.
Не че толкова исках да знам, интересувах се от професионално любопитство. Бяха минали четири дни, а аз все още не можех да отгатна любимите ѝ бонбони.
Тя сви рамене.
– Обичам всякакви. Но купешките не са като домашните, нали? Ти каза, че преди си ги правила сама.
– Така е. Но тогава имах повече време.
Зози ме погледна.
– Имаш предостатъчно време. Остави клиентите на мен и ще можеш спокойно да правиш своите магии в кухнята.
– Магии?
Но Зози вече кроеше планове, явно без да си дава сметка за въздействието на тази безгрижно подхвърлена дума: как ще започнем с домашни трюфели, които и без това се правят най-лесно, а после можем да правим и "просячета"[2]
– Любимите ми – с бадеми, вишни и едри жълти стафиди.
Мога да ги правя със затворени очи. Дори дете може да се научи да прави "просячета" и преди години в Ланскене Анук често ми помагаше, като избираше най-едрите стафиди, най-сладките боровинки (без да пропуска да отдели няколко за себе си) и грижливо ги нареждаше върху плочките разтопен шоколад, тъмен или светъл.
Оттогава не съм правила "просячета". Твърде много ми напомнят за онова време, за малката пекарна със снопа пшенични класове над вратата, за Арманд, за Жозефин, за Рижия...
– Можеш да продаваш домашните шоколадови бонбони за колкото поискаш – безгрижно бъбреше Зози. – А ако освободиш малко място и сложиш няколко стола ето тук – тя посочи мястото, – хората ще могат да седнат, да пийнат нещо, да хапнат парче торта. Ще стане хубаво, нали? Приветливо, имам предвид. Така ще привлечем клиенти.
– Хм.
Не бях съвсем сигурна. Прекалено много ми напомняше за Ланскене. Сладкарницата трябва да бъде място за търговия, посетителите трябва да бъдат клиенти, не приятели. Иначе един ден ще стане неизбежното и отворената кутия няма да може да се затвори. Освен това знам какво би казал Тиери...
– Не съм сигурна.
Зози не отговори, но ме изгледа красноречиво. Почувствах, че съм я разочаровала. Абсурдно чувство, но все пак...
Питам се кога станах толкова страхлива, кога започнах толкова да се тревожа. Гласът ми звучи сухо и нервно като на стара мома. Чудя се дали Анук също долавя разликата.
– Добре. Беше само идея.
И какво лошо може да ни се случи? В края на краищата това е само шоколад, няколко дузини трюфели, колкото да си припомня старите навици. Тиери ще каже, че си губя времето, но защо това трябва да ме спира? Какво ме интересува?
– Е... Предполагам, че бихме могли да направим няколко кутии за Коледа.
Все още пазя тенджерите си – и медните, и емайлираните, – грижливо увити и прибрани в кашони в избата. Запазила съм дори гранитната плоча, на която темперирах разтопения шоколад, термометрите, пластмасовите и керамичните формички, черпаците, ножовете, решетестите лъжици. Всичко е тук, чисто, прибрано и готово за употреба. Помислих си, че Розет ще се зарадва, а също и Анук.
– Чудесно! – отсече Зози. – Можеш да научиш и мен.
Защо не? Какво лошо има в това?
– Добре – казах аз. – Ще опитам.
Реченосторено. Върнах се към занаята без излишен шум. И макар че все още имах някакви вътрешни съмнения...
Няколко кутии трюфели не могат да навредят. Нито малко "просячета" или една-две торти. Достопочтените не се вълнуват от такива тривиални неща като шоколадови бонбони.