Или поне така се надявам – и с всеки изминал ден Виан Роше, Силвиан Кайу и дори Ян Шарбоно все повече се изгубват в миналото, превръщат се в дим, в история, в бележка под линия, в имена върху пожълтял лист хартия.
Пръстенът на дясната ми ръка странно стяга пръста, непривикнал към пръстени. А това име – Льо Тресе – ми звучи още по-странно. Произнасям го, сякаш за да го премеря, кога с усмивка, кога не.
Ян льо Тресе.
Това е само име.
Глупости, казва Рижия, ветеран в смяната на имена и на лица, циганска душа и мъдрец на домораслите истини. Това не е само име. Това е изречение
ЗНАЧИ ТАКА. ТЯ НОСИ НЕГОВИЯ ПРЪСТЕН. НА ТИЕРИ, представете си – онзи Тиери, който не обича горещ шоколад и не знае нищичко за нея, дори истинското ѝ име. Тя казва, че засега няма планове. Че просто иска да свикне с пръстена. Че го носи като чифт обувки, които трябва да се разпънат, за да станат удобни.
Простичка сватба, казва мама. Разписване в гражданското, без свещеник, без църква. Но ние знаем. Той ще получи своето. Всичко в пълен комплект плюс нас двете с Розет в еднакви рокли. Ще бъде отвратително.
Казах го на Зози, тя направи физиономия и отсече: "Като се обичат, да се вземат", което е смешно, разбира се, защото никой нормален човек няма да ги помисли за влюбена двойка.
Е, може би той си го мисли. Но какво знае той? Снощи пак дойде и ни заведе на вечеря – този път не в "Льо Пти Пенсон", а в скъп ресторант до реката, откъдето се виждаха корабите. Аз бях с рокля и Тиери каза, че изглеждам много добре, но трябвало да си среша косата, а Розет трябваше да остане със Зози в сладкарницата, защото според него този ресторант не бил подходящ за малко дете (макар че всички знаехме коя е истинската причина).
Мама носеше пръстена, който той ѝ е подарил. Голям, дебел, отвратителен диамант, кацнал на пръста ѝ като лъскаво насекомо. Тя не го носи в сладкарницата (не може да върши нищо с него) и снощи непрекъснато си играеше с него, въртеше го на пръста си, сякаш ѝ беше неудобен. Още не можеш да свикнеш? Сякаш изобщо някога ще свикнем с това положение или с Тиери, или с начина, по който се държи с нас, като с глезени деца, които могат да се купят или да се залъжат. Той даде на мама мобилен телефон, "за да държат връзка", както се изрази – "не мога да повярвам, че никога досега не си имала мобилен телефон", – и после пихме шампанско (мразя шампанско) и ядохме стриди (които също мразя) и шоколадово суфле, което беше хубаво, но не колкото онова, което мама приготвяше някога, а освен това порциите бяха миниатюрни.
И Тиери много се смя (поне в началото), и ме наричаше "млада госпожице", и говореше за сладкарницата. Оказа се, че пак ще ходи в Лондон, и искаше този път мама да отиде с него, но тя каза, че е много заета и че може би ще трябва да го отложат за след Коледа.
– Наистина ли? – учуди се той. – Нали казваше, че търговията не върви?
– В момента опитвам нещо ново – отговори мама и му разказа за новите домашни трюфели, които смята да продава, и как Зози временно ѝ помага, и как е извадила от избата старите си неща. Тя говори дълго с поруменяло лице – винаги е такава, когато е въодушевена – и колкото повече говореше, толкова по-мълчалив ставаше Тиери и толкова по-малко се смееше, затова по едно време мама млъкна и го погледна смутено.
– Извинявай – каза тя. – Сигурно ти омръзна да слушаш.
– Не, няма нищо – отговори Тиери. – И това беше идея на Зози, нали? – личеше си, че не му е много приятно.
Мама се усмихна.
– Ние много я харесваме. Нали, Ани?
Съгласих се, че е така.
– Мислиш ли, че става за управител? Искам да кажа, че може и да е свястна, но ще се съгласиш, че за по-дълго време ще ти трябва нещо повече от сервитьорка, която си намерила в "Льо Пти Пенсон".
– Дали става за управител? – попита мама.
– Мислех си, че когато се оженим, може би ще искаш някой друг да се занимава със сладкарницата.
"Когато се оженим." Как пък не.
Мама го погледна. Беше леко намръщена.
– Е, знам, че искаш да работиш в сладкарницата, но нали няма нужда да стоиш там през цялото време? Ще имаш много други неща за вършене. Ще бъдем свободни да пътуваме, ще можем да видим свят...
– Аз вече съм го виждала – отговори тя малко прибързано и Тиери я погледна особено.
– Надявам се, че не очакваш от мен да се преместя да живея над сладкарницата – каза той с усмивка, за да покаже, че се шегува. Но не се шегуваше: личеше си по гласа му.
Мама не каза нищо и погледна през прозореца.