За миг си помислих, че може да ме е видяло да взимам писмата. Нямаше как да разбера откога стои тук, затова го удостоих с най-милата си усмивка и натъпках писмата по-дълбоко в джоба на палтото си.
– Здравей – казах. – Как се казваш?
– Ани – отговори момичето, без да се усмихне. Очите му бяха интересно съчетание от синьо, зелено и сиво, устните – толкова алени, че приличаха на нарисувани. Изглеждаше поразително на бледата утринна светлина и докато го гледах, очите му станаха още по-светли, сякаш приели цвета на есенното небе.
– Не си тукашна, нали, Ани?
При тези думи тя примигна, може би изненадана от това, че съм познала. Парижките деца никога не разговарят с непознати, подозрителността е здраво втъкана в същността им. Това момиче беше различно – може би предпазливо, но не недоброжелателно – и по-скоро податливо на чар.
– Откъде знаете? – попита то накрая.
Първо попадение. Усмихнах се.
– Личи си по говора ти. Откъде си? От Юга?
– Не точно – отвърна Ани. Но този път се усмихна.
От разговорите с деца може да се научи много. Имена, професии, дребни подробности, които придават безценна автентичност на самоличността. Повечето интернет пароли са имена на деца, на съпруги, дори на домашни любимци.
– Ани, не трябва ли да си на училище?
– Днес не. Почивен ден е. Освен това... – тя погледна вратата с написаната на ръка бележка.
– "Затворено поради траур" – прочетох аз.
Ани кимна.
– Кой е умрял? – яркочервеното палто не беше като за погребение, а и нищо в погледа ѝ не подсказваше, че скърби за някого.
В първия момент тя не отговори, но аз забелязах блясъка в синьо-сивите ѝ очи, които сега гледаха леко надменно: сякаш се чудеше дали въпросът ми е проява на нахалство или на искрено съчувствие.
Оставих я да зяпа. Свикнала съм да ме зяпат. Случвало ми се е дори в Париж, където хубавите жени са в изобилие. Казвам "хубави", но това е илюзия, съвсем простичък фокус, магия, нищо повече. Леко наклонена глава, определен вид походка, дрехи, които подхождат на момента – всеки може да го постигне.
Е, почти всеки.
Удостоих момичето с най-ослепителната си усмивка, сладка, самонадеяна и леко състрадателна, сякаш за секунда се бях превърнала в добрата по-голяма сестра, която то никога не е имало, бляскава бунтарка с цигара "Голоаз" в ръка, любителка на тесните поли и ярките дрехи, чиито непрактични обувки Ани тайничко мечтае да обуе.
– Ще ми кажеш ли? – попитах аз.
Тя продължи да ме гледа още около секунда. По-голямото дете в семейството, ако изобщо разбирам от тези неща, уморено, толкова уморено да бъде послушно, опасно близо до възрастта на бунтарството. Цветовете на лицето ѝ бяха необичайно ярки, в тях отгатвах своенравие, тъга, наченки на гняв и още нещо – ярка нишка, която не можех да оприлича с нищо.
– Хайде, Ани. Кажи ми. Кой е умрял?
– Майка ми – каза тя. – Виан Роше.
ВИАН РОШЕ. ОТДАВНА НЕ БЯХ НОСИЛА ТОВА ИМЕ. КАТО палто, което обичам, но отдавна съм прибрала в скрина: почти бях забравила колко добре ми стои, колко е топло и удобно. Толкова пъти съм сменяла името си – имената и на двете ни, докато се местехме от село в село и следвахме вятъра, – че вече би трябвало да съм отвикнала. Виан Роше отдавна е мъртва. И все пак...
И все пак ми харесваше да бъда Виан Роше. Харесваше ми формата на звуците му в устата ми. Виан – като усмивка. Като дума за добре дошъл.
Разбира се, сега имам друго име, не много различно от предишното. Имам и живот – по-добър, биха казали някои. Но не е същото. Заради Розет, заради Анук, заради всичко, което оставихме след себе си в Ланскене су Тан онзи Великден, когато вятърът се обърна.
Този вятър. Виждам, че и сега духа. Подмолен, но настоятелен: диктува всяко наше движение, откакто се помня. Майка ми го усеща, аз също – дори тук, дори сега, – измита ни като листа в ъгълчето на тази уличка, върти ни в бесен танц, докато паднем изнемощели на паважа.
Мислех, че сме го накарали да замлъкне завинаги. Но и най-малкото нещо може да събуди вятъра: дума, знак, смърт. За него няма тривиални неща. Всичко е ценно, всичко се трупа, докато накрая равновесието се наруши и ние отново поемем на път, и си казваме: "Е, може би другия път..."
Но вече няма да има друг път. Този път няма да бягам. Не искам да започвам отначало, както сме правили неведнъж, и след Ланскене. Този път ще останем. Каквото и да се изисква от нас. Каквото и да ни струва, ще останем.