– А ти, Ани? – попита той. – Обзалагам се, че искаш да пътуваш по света. Какво ще кажеш за Америка? Ще бъде страхотно, нали?
Мразя, когато Тиери казва "страхотно". Все пак той е стар – поне на петдесет – и знам, че иска да ми се хареса, но е толкова отвратително, не мислите ли?
Когато Зози казва "страхотно", звучи съвсем естествено. Сякаш лично тя е измислила тази дума. Със Зози в Америка наистина ще е страхотно. Дори сладкарницата сега изглежда страхотно със златистото огледало в дъното на старата стъклена витрина и с бонбонените ѝ обувки, които блестят като вълшебни пантофки, пълни със съкровища.
Ако Зози беше тук, щеше да му даде да разбере, помислих си аз и си спомних за двойничката на Жана Моро в английската чайна. Изведнъж се почувствах виновна, сякаш бях направила нещо лошо, сякаш дори само мисълта за това можеше да предизвика някоя Случка.
"Зози нямаше да обърне внимание" – обади се сянката на гласа ми вътре в мен. Зози щеше да направи каквото поиска. И какво лошо има в това, помислих си аз. Разбира се, че има. И все пак...
Тази сутрин, докато се приготвях за училище, видях Сюз да наднича през новата витрина, залепила нос за стъклото. Щом ме видя, избяга – ние продължаваме да не си говорим, – но в първия момент ми стана толкова болно, че се наложи да седна в един от старите фотьойли, които Зози беше домъкнала отнякъде, и да си представя как Чехълчо седи до мен, ослушва се и черните му очи блестят над мустакатата муцуна.
Разбирате ли, дори не ми е чак толкова симпатична. Но тя се държа толкова мило през първите ми дни в училище, идваше в сладкарницата и тогава си говорехме или гледахме телевизия, или ходехме на "Плас дю Тертр" да гледаме художниците, а веднъж тя ми купи метална висулка, покрита с розов емайл – малко кученце, на което пишеше "Най-добър приятел".
Беше най-обикновена евтина дрънкулка, а и аз не обичам розово, но никога не бях имала "Най-добър приятел" – поне не истински. Стори ми се много мило, приятно ми беше, че имам такава висулка, макар че почти не съм я носила.
И после се появи Шантал.
Съвършената Шантал, която всички харесват, със съвършена руса коса, съвършени дрехи и навика да се подиграва на всичко. Сега Сюз иска да бъде точно като нея, а аз съм само дубльорка за случаите, когато Шантал има по-интересно занимание, но най-често служа просто за подаване на реплики.
Не е честно. Кой решава тези неща? Кой е определил, че Шантал заслужава да бъде всеобщата любимка, макар че досега не е направила нищо за никого и се интересува само от собствената си дребна душица? Защо всички харесват Жан-JIy Рембо, но не и Клод Мьоние? А останалите като Матилд Шагрен и момичетата със забрадките? Какво толкова има у тях, че ги мислят за ненормални? Какво толкова има у мен?
Говорех наум със сянката на гласа си и не забелязах, че Зози е влязла. Знаете ли, понякога тя е много безшумна, по-безшумна дори от мен, а това е странно, защото днес тя беше с тежки обувки с дървени подметки, които не могат да не тропат. Само че нейните бяха розови като карамфили и изглеждаха страхотно.
– С кого разговаряш?
Не знаех, че съм говорила на глас.
– С никого. Със себе си.
– Е, в това няма нищо лошо.
– Може би.
Все пак се чувствах неловко да седя във фотьойла и да усещам как Чехълчо ме гледа – днес изглеждаше много истински с петнистата си муцунка, която мърдаше като жив заек. Виждам го по-ясно, когато ми е тъжно, затова не бива да си говоря сама. Освен това мама казва, че е важно да се прави разлика между истинско и въображаемо. Когато не можеш да направиш разлика, тогава стават Случки.
Зози се усмихна и направи някакъв знак с пръсти, нещо като "Екстра!", с палец и показалец, събрани във формата на кръг. Погледна ме през кръга и после свали ръката си.
– Знаеш ли, като дете често си говорех сама. Или по-скоро говорех с невидимата си приятелка. Постоянно.
Не знам защо толкова се учудих.
– Ти ли?
– Казваше се Минди – обясни Зози. – Майка ми казваше, че Минди е духовен наставник. Разбира се, майка ми вярваше във всякакви неща. Всъщност вярваше кажи-речи във всичко – в кристали, в магията на делфините, в отвличанията от извънземни, в Йети, в каквото ти хрумне – тя се усмихна. – И все пак някои от тези неща действат, нали, Нану?
Не знаех как да ѝ отговоря. "Някои от тези неща действат" – какво означаваше това? Почувствах се неудобно, но в същото време се въодушевих. Защото това не беше просто съвпадение или Случка като онази в английската чайна. Зози говореше за истинска магия, при това открито, сякаш беше нещо съвсем истинско, а не някаква детска игра, която ще престана да играя, като порасна.