Зози вярваше.
– Трябва да тръгвам.
Взех чантата си и се запътих към вратата.
– Винаги така казваш. Какво е това? Котка? – тя замижа с едното си око и пак ме погледна през кръгчето от палеца и показалеца си.
– Не разбирам за какво говориш – казах аз.
– За дребосъка с дългите уши.
Погледнах я. Тя продължаваше да се усмихва.
Знаех, че не бива да говоря за това. Говоренето само усложнява нещата; но не исках да лъжа Зози. Зози никога не ме лъже.
Аз въздъхнах.
– Той е зайче. Казва се Чехълчо.
– Страхотно! – възкликна Зози.
И толкова.
ВТОРО ПОПАДЕНИЕ. И ОТНОВО В ЦЕЛТА. ЕДИН ДОБРЕ премерен удар – и пинятата се прокъсва и се пука. Майката е слабата брънка, а след като съм спечелила Ян на своя страна, получавам и Ани, която я следва естествено, както лятото – пролетта.
Това прекрасно дете. Толкова малко, толкова умно. С такова дете мога да постигна много, стига майка му да не ми се пречка. Но всяко нещо с времето си, нали? Ще сгреша, ако прекалено насилвам нещата. Детето все още е предпазливо и може да се отдръпне, ако го притисна. Затова ще чакам и ще обработвам Ян – и, честно казано, това ми доставя удоволствие. Самотна майка, претрупана от работа, с малко дете, което постоянно ѝ се мотае в краката – не се съмнявайте, че ще стана незаменим помощник, доверено лице, приятелка. Тя има нужда от мен: Розет с безграничното си любопитство и с навика си да се пъха където не трябва ще ми даде повода, който търся.
Розет все повече разпалва любопитството ми. Тя е дребна за възрастта си, с остро носле и раздалечени очи – спокойно можете да я сбъркате с котка, която лази по пода на ръце и на колене (явно предпочита тази техника на придвижване пред нормалното ходене), бърка с пръсти в дупките между дъските на дървената ламперия, току отваря и затваря вратата на кухнята или дълго си играе с дребни предмети, които нарежда по пода в сложни фигури. Не бива да се изпуска от поглед, защото макар че обикновено е кротка, явно няма инстинкт за самосъхранение и когато се разстрои или ядоса, може да изпадне в жестока (често беззвучна) истерия, да започне да се люлее енергично напред-назад, понякога толкова силно, че удря главата си в пода.
– Какво ѝ е? – попитах веднъж Ани.
Тя ме погледна предпазливо, сякаш се опитваше да прецени дали е безопасно да ми каже.
– Никой не знае със сигурност. Един доктор дойде да я прегледа, когато беше още бебе. Каза, че може да е синдром на котешкото мяукане, но не беше сигурен и не дойде да я прегледа повторно.
– Котешко мяукане? – звучеше ми като средновековна болест, нещо, което човек може да прихване, ако го омагьоса котка.
– Тя издаваше едни особени звуци. Точно като котка. Аз я наричах Котешко бебе – Ани се разсмя и бързо извърна поглед някак виновно, сякаш самото споменаване за това беше опасно. – Всъщност нищо ѝ няма – добави тя.
– Просто не е като другите.
"Не е като другите". Пак същият израз. Точно като "случка" – дума, която явно има особено значение за Ани, по-различна от обичайното. Розет със сигурност е предразположена към случки. Но ми се струва, че това означава нещо повече от изливане на боя върху ботушите или пъхане на филии хляб във видеото, или пробиване на дупки в сиренето, за да може някаква невидима мишка да излезе навън.
Когато Розет е наблизо, винаги се случва нещо. Като с онази стъклена чиния, за която мога да се закълна, че се счупи, макар че сега вече изобщо не съм сигурна. Или с лампите, които ту светват, ту изгасват, дори когато няма кой да ги пуска и да ги гаси. Разбира се, това може да се дължи просто на старата инсталация на къщата. Всичко друго може да е плод на въображението ми. И все пак, както казваше майка ми, нещата не стават с "може" и "би могло". А и аз нямам навика да си въобразявам несъществуващи неща.
През последните няколко дни имахме доста работа. Чистихме, преподреждахме и поръчвахме стока, извадихме всички медни тенджери, керамични съдове и формички на Ян. Макар че ги беше увила грижливо, много от тенджерите бяха потъмнели и позеленели и докато аз се занимавах с клиентите, тя седеше в кухнята часове наред, миеше и лъскаше, докато ги почисти всичките.
– Само ще пробваме – непрекъснато повтаря тя, сякаш се срамува от радостта си като от детински навик, който не е успяла да изкорени. – Ще се позабавляваме малко, нали?
На мен изобщо не ми изглежда така. Човек, който няма сериозни намерения, не би планирал всичко толкова грижливо.
Ян купува от най-хубавия кувертюр, поръчва го от един дребен производител край Марсилия и плаща само в брой. По една дузина блокчета от всеки вид – като за начало, казва тя, – но по въодушевлението ѝ аз вече мога да се досетя, че дузина блокчета няма да стигнат. Казва, че някога е правила всички бонбони сама и макар в началото да не ѝ вярвах, като гледам с какъв ентусиазъм се хвърля в начинанието, разбирам, че не е преувеличила.