Процесът на правене на бонбони е деликатен и действа терапевтично на страничния наблюдател. Започва се от разтопяването и темперирането на кувертюра, при което кристалната му структура се превръща в лъскава и мека маса, необходима за приготвянето на шоколадови трюфели. Ян прави това върху гранитна плоча, на която разстила като коприна разтопения шоколад и после го събира с помощта на шпатула. После го връща в топлия меден съд и повтаря процеса, докато не реши, че шоколадът е готов.
Рядко използва термометър. Казва, че отдавна прави шоколадови бонбони и усеща кога шоколадът е достигнал необходимата температура. Вярвам ѝ: през последните три дни я наблюдавах как работи и всяка партида бонбони се получаваше безупречно. Научих се и да гледам критично: да различавам грапавите ивици в крайния продукт, неприятните бледи петна, които показват, че шоколадът е неправилно темпериран, чистата лъскавина и рязкото пукане, характерни за добре направените бонбони.
Трюфелите се правят най-лесно, казва Ян. Ани е знаела да ги прави още на четири години, а сега е ред и на Розет: тя тържествено търкаля шоколадовите топчета по поръсената с какао хартия за печене, лицето ѝ е омазано в шоколад, прилича на катерица с блестящите си очи...
За пръв път чувам Ян да се смее с цяло гърло.
О, Ян. Тази твоя слабост.
Междувременно аз правя някои свои номера. За мен е от полза търговията да върви добре и аз доста се потрудих, за да разкрася сладкарницата. Като се има предвид колко чувствителна е Ян, трябва да бъда дискретна, но символите на Синтеотл, Ухото на Царевицата, и Какаовото зърно на Господарката Кървава луна, надраскани под прага на вратата и пъхнати под първото стъпало на стълбите, би трябвало да допринесат за процъфтяването на нашето начинание.
Знам вкусовете на всички, Ян. Виждам ги в цветовете им. И знам, че момичето от цветарския магазин се страхува, че жената с кучето се самообвинява и че дебелият мъж, който никога не престава да бърбори, ще умре, преди да навърши трийсет и пет, ако не положи усилие да свали някой и друг килограм.
Знаете ли, това е дарба. Мога да отгатна от какво имат нужда. Мога да кажа от какво се страхуват, мога да ги накарам да танцуват.
Ако майка ми правеше като мен, животът ѝ нямаше да бъде толкова тежък, но тя не се доверяваше на моята практическа магия, наричаше я "магия на интервенцията" и намекваше, че такова злоупотребяване с магическите ми способности е в най-добрия случай егоистично, а в най-лошия може да предизвика страшни последици за нас.
– Не забравяй Кредото на делфините – казваше тя. – "Не се меси, за да не се отклониш от Пътя."
Разбира се, Кредото на делфините изобилстваше от подобни сантименталности, но по онова време моята лична Система беше вече почти изградена и аз отдавна бях решила не само да изоставя Пътя на делфините, но и че съм родена да се меся в хорските съдби.
Въпросът е откъде да започна. Дали с Ян или с Ани? С Лоран Пенсон или с мадам Пино? Тук има много съдби, преплетени помежду си, всяка изтъкана от тайни, мечти, амбиции, вътрешни съмнения, мрачни мисли, забравени страсти, неизречени желания. Толкова съдби, които човек като мен може да вземе, да вкуси.
Тази сутрин дойде момичето от цветарския магазин.
– Видях витрината – прошепна то. – Толкова е хубава, не мога да ѝ се нагледам.
– Вие сте Алис, нали? – попитах аз.
Тя кимна и уплашено, като дребно животинче огледа новата подредба.
Както знаем, Алис е болезнено срамежлива. Гласът ѝ едва се чува, косата ѝ е като плащаница. Очите ѝ, очертани с черен молив, са доста хубави, надничат изпод гъстия изрусен бретон, ръцете и краката ѝ стърчат непохватно от синята рокля, която може би носи от дете.
Обувките ѝ са на огромни платформи и изглеждат тежки за тънките ѝ като клечки крака. Любимите ѝ бонбони са от млечен шоколад с карамелов пълнеж, но тя винаги си купува обикновени черни шоколадчета, защото калориите в тях са наполовина по-малко. Цветовете ѝ искрят от тревога.
– Мирише ми на нещо вкусно – отбеляза тя, след като подуши въздуха.
– Ян прави шоколадови бонбони – осведомих я аз.
– Сама ли ги прави? Може ли?
Поканих я да седне в старото кресло, което бях намерила на тротоара на "Рю дьо Клиши". То е опърпано, но много удобно и също като сладкарницата, може да ми потрябва през следващите дни.