– Опитайте – предложих ѝ аз. – Заведението черпи.
Очите ѝ светнаха.
– Не бива да ям такива неща.
– Ще го срежа наполовина. Ще си го разделим – казах аз и седнах на страничната облегалка. Толкова беше Лесно да надраскам с нокът Какаовото зърно, знака на съблазняваното, толкова беше лесно да я наблюдавам през Димящото огледало как кълве от трюфела си като малко птиче.
Познавам я добре. Виждала съм я и преди. Неспокойно дете, което живее със съзнанието, че не е достатъчно добро, че не е съвсем като другите. Родителите ѝ са добри хора, но са амбициозни, взискателни, дават да се разбере, че провалът е недопустим, че нищо не е достатъчно добро за тях и за малкото им момиченце. Един ден момичето не слиза за вечеря. Чувства се добре от това – някак празно от страховете, които му тежат. Пропуска закуската, замаяно от това ново, опияняващо усещане за контрол. То се самонаблюдава и открива у себе си глад. Награждава се за това, че е било послушно. И ето го сега – толкова добро момиче, което полага такива усилия – на двайсет и три, а все още изглежда като на тринайсет, все още не е достатъчно добро, не е достатъчно близо до делта си...
Алис изяде трюфела.
– М-мм.
Постарах се тя да види, че съм изяла своя бонбон.
– Сигурно ви е много трудно да работите тук.
– Трудно ли? – учудих се аз.
– Имам предвид опасно – тя леко се изчерви. – Знам, че звучи глупаво, но на мен ми се струва така. Да гледам шоколадови бонбони по цял ден – да пипам шоколадови бонбони – и винаги да усещам миризмата на шоколад... – Алис започваше да преодолява свенливостта си. – Как го правите? Как се сдържате да не ядете бонбони по цял ден?
Усмихнах се.
– Защо мислиш, че не ям?
– Слаба сте – отбеляза Алис. (Всъщност тя едва ли тежеше повече от двайсет и пет килограма.)
Аз се засмях.
– Забраненият плод е толкова по-изкусителен от всеки друг. Ето, хапнете още един.
Тя поклати глава.
– Шоколад. Теоброма какао, храната на боговете. Прави се от смлени какаови зърна, лют червен пипер, канела и захар колкото да убие горчивината. Така са го приготвяли маите преди повече от две хиляди години. Използвали са го в церемонии за вдъхване на смелост. По време на жертвоприношения са давали шоколад на жертвите точно преди да извадят сърцата им. Използвали са го и в оргии, които са продължавали часове наред.
Алис ме гледаше с широко отворени очи.
– Така че, както виждате, може да бъде опасен – заключих аз и се усмихнах. – По-добре да не се прекалява с него.
Продължавах да се усмихвам, когато тя излезе от магазина с дванайсет трюфела в кутия.
Междувременно в друг живот...
Франсоаз Лавери се появи по вестниците. Явно не бях права за записа от камерите в банката: полицията получи достатъчно добри снимки от последното ми ходене там и някой бивш колега сигурно е разпознал Франсоаз. Разбира се, по-нататъшното разследване установи, че няма такова лице и че историята на Франсоаз е измислена от начало до край. Резултатите бяха донякъде предсказуеми. Във вечерните вестници се появи не много качествена снимка на заподозряната, последвана от няколко статии, в които се предполагаше, че Франсоаз може да е имала по-зловещи мотиви за измамата от парично облагодетелстване. В "Пари Соар" пишеше, че дори е възможно тя да е сексуална маниачка, която си набелязва млади момчета.
Как пък не, би казала Ани. И все пак не е никак зле за първа страница, така че очаквам тази снимка да се появи още няколко пъти, преди новината да се изчерпи като такава. Не че това ме притеснява. Никой не би разпознал в Зози дьо л'Алба това мишеподобно създание. Всъщност повечето ми бивши колеги едва ли ще познаят на снимката и самата Франсоаз – магиите не се прехвърлят върху целулоид, затова никога не съм правила опити за кариера в киното, а тази снимка не прилича нито на Франсоаз, нито на онова момиче, което някога познавах – момичето, което винаги беше пияният морков в училището "Сейнт Майкълс он дъ Грийн".
Сега вече рядко мисля за това момиче. Горкото, имаше лоша кожа и ненормална майка с пера в косата. Какъв шанс би могло да има?
Е, имаше същия шанс като всички: шансът, който ни се дава в деня на раждането, единственият шанс. И едни прекарват цял живот в търсене на извинения, обвиняват картите и съжаляват, че не са им се паднали по-добри, а други просто играят с каквото имат подръка, вдигат залозите, използват всевъзможни трикове и мамят, когато им се удаде възможност...