И печелят. Печелят. А това е единственото, което има значение. Аз обичам да печеля. Много добър играч съм.
Въпросът е откъде да започна. Ани със сигурност би се справила с малко помощ – с леко повдигане на самочувствието, с насочване в правилния път.
Имената и символите на Едно Ягуар и Лунен заек, надраскани с маркер на дъното на ученическата ѝ чанта, ще ѝ помогнат в общуването, но ми се струва, че тя има нужда от нещо повече. Затова ѝ давам Хуракана, или Урагана, Отмъстителния, за да навакса за всички пъти, когато е била пиян морков.
Не че Ани би се съгласила с мен, разбира се. Това дете е печално лишено от злоба и иска само всички да бъдат приятели помежду си. Сигурна съм обаче, че мога да я излекувам от това. Отмъщението води до пристрастяване и веднъж опиташ ли го, не го забравяш. Аз ли не го знам?
Все пак не съм в занаята, за да изпълнявам желания. В моята игра всяка вещица се грижи за себе си. Но Ани е изключение – рядко растение, което ако се полива както трябва, може да разцъфти за чудо и приказ. Във всеки случай в моята работа възможностите за творчество са твърде малко. Повечето пъти лесно попадам в целта, няма нужда да разгръщам способностите си, когато и едно заклинание е достатъчно.
Освен това за пръв път проявявам съчувствие. Помня какво е да си пиян морков всеки ден. Помня и радостта от уреждането на сметките.
Това ще ми достави удоволствие.
ДЕБЕЛИЯТ МЪЖ, КОЙТО НЕ СПИРА ДА БЪРБОРИ, СЕ казва Нико. Самият той ми се представи днес следобед, когато влезе да разузнае какво става. Ян тъкмо беше направила партида кокосови трюфели и цялата сладкарница ухаеше на тях: топла, тежка миризма, която полепва по гърлото. Вече казах, струва ми се, че не обичам шоколад – и все пак тази миризма, толкова близка до мириса на тамяна в книжарницата на майка ми, сладка, наситена и натрапчива, ми въздейства като наркотик, прави ме неспокойна, импулсивна, подтиква ме да се намеся.
– Хей, госпожице! Харесват ми обувките ти. Чудни обувки. Великолепни обувки – това е дебелият Нико, мъж под трийсетте, доколкото мога да предположа, но тежи към сто и петдесет килограма, с къдрава коса до раменете и пухкаво, смачкано на топка лице като на гигантско бебе, постоянно готово да се засмее или да се разплаче.
– Е, благодаря – казах аз.
Всъщност те са едни от любимите ми: с остри носове и високи токове, модел от петдесетте от избелял зелен велур, с панделки и стъклени токи отпред...
Често можете да отгатнете характера на човека по обувките му. Неговите бяха в два цвята, черно и бяло, хубави обувки, но стъпкани като чехли на петите, сякаш не си е правил труда да ги обува както трябва. Натюрморти на стената в кухнята – поне така предполагам; не се съмнявам, че е мамино синче, което изразява кроткия си бунт чрез обувките.
– На какво мирише? – най-после го усети и едрото му лице се обърна към източника на уханието. Чувах как Ян пее отзад в кухнята. Ритмичните звуци като от тракане на дървена лъжица в тенджера подсказваха, че Розет се е присъединила към нея.
– По миризмата познавам, че някой готви. Покажи ми, Пепеляшке! Какво има за обяд?
– Кокосови трюфели – казах аз и се усмихнах.
След по-малко от минута излезе с цялата готова партида.
О, не се лаская, че това е моя работа. Хората като него са лесни за съблазняване. Дори дете може да го направи, а той плати с "Карт Бльо" и аз начаса копирах кода му (в края на краищата трябва да практикувам уменията си), макар че засега нямам намерение да го използвам. Това лесно може да се свърже със сладкарницата, а все още твърде много се забавлявам, за да злепоставя положението си тук. Може би по-късно. Когато си изясня какво търся.
Нико не е единственият, който надуши разликата във въздуха. Само тази сутрин продадох цели осем кутии от домашните трюфели на Ян – не само на редовните клиенти, но и на случайни посетители, привлечени в сладкарницата от това натрапчиво, съблазнително ухание.
Следобед се появи Тиери льо Тресе. Кашмирено палто, тъмен костюм, розова копринена вратовръзка и ръчно изработени обувки. М-мм. Обичам ръчно изработените обувки, лъскави като хълбока на добре изчеткан кон, нашепващи "пари" с всичките си съвършени шевове. Може би съм сгрешила, че досега съм пренебрегвала Тиери: той не представлява интерес от интелектуална гледна точка, но всеки мъж с пари заслужава да му се обърне внимание.
Тиери завари Ян в кухнята с Розет: двете се смееха до пръсване. Като че ли му стана малко неприятно, че тя е заета с работа – беше си дошъл от Лондон само за да я види, – но се съгласи да намине пак след пет.