– Защо, за Бога, не поглеждаш мобилния си телефон? – дочух през кухненската врата.
– Извинявай – каза Ян (през смях, както ми се стори). – Нищичко не разбирам от тези неща. Предполагам, че съм забравила да го включа. Впрочем, Тиери...
– Бог да ми е на помощ – възкликна той. – Ще се омъжвам за пещерна жена.
Тя се разсмя.
– Наречи ме технофоб.
– Как мога да те наричам по какъвто и да било начин, след като не вдигаш телефона?
Той остави Ян и Розет да работят и дойде в предната част на сладкарницата, за да поговори с мен. Знам, че ми няма доверие. Не съм негов тип. Може дори да смята, че влияя зле на Ян. И като повечето мъже вижда само очевидното: розовия кичур в косата, екстравагантните обувки, бохемското излъчване, над което толкова много се трудих.
– Помагате на Ян? Много мило – каза Тиери. Усмихна се (наистина е много очарователен), но аз долавям недоверието в цветовете му. – А работата в "Льо Пти Пенсон"?
– О, работя там вечер. Лоран няма нужда от мен през деня, а и той не е шефът мечта.
– А Ян?
Усмихнах се.
– Да кажем, че Ян няма... шавливи ръце.
Той ме погледна стреснат и сигурно наистина е бил.
– Извинете. Мислех...
– Знам какво си мислите. Не ви изглеждам много подходяща за тази работа. Но само се опитвам да помогна на Ян. Тя заслужава почивка, не сте ли съгласен?
Тиери кимна.
– Хайде, Тиери. Знам от какво имате нужда. От кафе със сметана и блокче млечен шоколад.
Той се усмихна.
– Знаете какво обичам.
– Разбира се – казах аз. – Умея да отгатвам.
След това дойде Лоран Пенсон – за пръв път от три години, казва Ян, – скован, облечен като за църква, със старателно излъскани евтини кафяви обувки. След като смехотворно дълго сумтя и се покашля, като току ме поглеждаше над стъкления тезгях, поиска най-евтините шоколадови бонбони, които имаше в сладкарницата, и ме помоли да ги увия като за подарък.
Аз взех ножиците и бавно се залових за работа, разгладих с пръсти светлосинята опаковъчна хартия, два пъти я омотах със сребриста лента и сложих хартиена розичка.
– Някой да няма рожден ден? – попитах.
Лоран изсумтя по обичайния си начин и извади точни пари да плати. Още не е отварял дума за моята измяна, но знам, че се сърди – когато му подадох кутията, той ми благодари с пресилена любезност.
Не се съмнявам за причината на внезапния му интерес към шоколадови бонбони, увити като за подарък. Според него това е жест на предизвикателство, който показва, че Лоран Пенсон има и неподозирани страни, който ме предупреждава, че ако съм достатъчно глупава да пренебрегвам вниманието му, някоя друга може да се възползва и да заеме мястото ми.
Да се възползва. Аз го изпратих с весела усмивка и със спираловидния знак на Хуракан, надраскан с нокът върху капака на кутията с бонбони. Не изпитвам злоба към Лоран – макар че, признавам, няма да скърбя, ако върху заведението му падне гръм или някой от клиентите получи отравяне и реши да съди управителя. Просто сега нямам време да се занимавам обстойно с него, а и не ми трябва влюбен шестдесетгодишен старец, който да ми се пречка.
След като Лоран излезе, аз се обърнах и видях, че Ян ме наблюдава.
– Лоран Пенсон купува шоколадови бонбони?
Усмихнах се.
– Казах ти, че е луд по мен.
Тя се разсмя, после се смути. Розет надникна иззад крака ѝ с дървена лъжица в едната ръка и топка разтопен шоколад в другата. Тя направи знак с изцапани пръсти.
Ян ѝ подаде една бадемова сладка.
Казах:
– Продадохме всички домашни бонбони.
– Знам – тя се усмихна. – Предполагам, че ще трябва да направя още.
– Ако искаш, ще ти помогна. Така ще си починеш малко.
Ян помълча. Като че ли го обмисляше, сякаш ставаше дума за нещо много по-сложно от правене на шоколадови бонбони.
– Бързо се уча, честна дума.
Разбира се, че се уча бързо. Налага ми се. Когато човек има майка като моята, или се учи бързо, или не оцелява. Училище в централен Лондон, типичен продукт на държавната образователна система, гъмжило от бандити, имигранти и прокълнати. Такава беше учебната ми среда – и аз бързо се научих.
Майка ми се опитваше да ме учи у дома. На десет години можех да чета, да пиша и да заставам в поза "двоен лотос". Но после се намесиха Социалните служби, изтъкнаха липсата на квалификация у майка ми и набързо ме изпратиха в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн", казан с около две хиляди врящи души, в който потънах за отрицателно време.
Тогава моята Система беше още в младенческа възраст. Нямах защитни сили, носех зелен кадифен гащеризон с делфинчета на джобовете и тюркоазеносиня кърпа на главата, за да подрежда чакрите ми. Майка ми ме чакаше на вратата: първия ден се насъбра тълпа от зяпачи. На втория ден някой хвърли камък по мен.