Сега ви е трудно да си представите такова нещо. И все пак се случва – за далеч по-малко. Случвало се е в училището на Ани, и то за нещо толкова дребно като забрадка. Дивите птици убиват екзотичните екземпляри – пъстрите папагалчета и жълтите канарчета, – избягали от клетките с надеждата да вкусят небесната шир, обикновено падат на земята, оскубани живи от по-конформистките си събратя.
Неизбежно беше. През първите шест месеца си изплаках очите от рев. Молех мама да ме премести в друго училище. Бягах, връщаха ме, молех се горещо на Исус, на Озирис и на Кецалкоатл да ме спасят от демоните на "Сейнт Майкълс он дъ Грийн".
Както можеше да се очаква, нищо не помагаше. Правех опити да се приспособя: смених кадифения гащеризон с джинси и тениска, пропуших, започнах да движа с тълпата, но вече беше късно. Чертата беше теглена. Всяко училище се нуждае от черна овца и през следващите пет години аз вършех тази работа.
Тогава можех да имам полза от някого като Зози дьо л'Алба. С какво ми помагаше майка ми, второразредна вещица стажантка, ухаеща на пачули, с всичките ѝ кристали, капани за сънища и непрестанни разсъждения на тема карма? Не ме интересуваше кармическото възмездие. Исках възмездието ми да е истинско, да сложи моите мъчители на мястото им – и не после, не в някакъв бъдещ живот, а да ги накара да платят сега и докрай, с кръв.
И аз се учех, учех се упорито. Съставих си собствена програма по книгите и брошурите в книжарницата на майка ми. В резултат на това се появи моята Система, всяка част от която бе изкована, шлифована, сглобена и тествана с една-едничка цел.
Отмъщение.
Предполагам, че не си спомняте случая. Разбира се, навремето стана новина, но сега има много подобни истории. За отчаяни загубеняци, въоръжени с пушки и арбалети, които се превръщат в училищни легенди с един-единствен кървав, славен, самоубийствен акт.
Аз изобщо не бях като тях, разбира се. Моите герои не бяха Буч и Сънданс. Аз бях оцеляващ герой: ветеран, кален в петгодишни битки, тормоз, подигравки, блъскане, ритане, дразнене, щипане, вандализъм и дребни кражби, вдъхновител на множество злобни графити в съблекалните и неизменна мишена за всички.
Накратко, аз бях пияният морков.
Но печелех време. Учех се и трупах знания. Образователната ми програма беше далеч от ортодоксалното, някои биха казали дори езическа, но винаги бях първа по успех. Майка ми не знаеше много за моите учебни занимания. Ако научеше, щеше да се ужаси. Магията на интервенцията, както я наричаше, беше коренната противоположност на всичко, в което тя вярваше, и изповядваше множество причудливи теории, вещаещи космическо възмездие за онези, които дръзнат да действат на своя глава.
Е, добре. Аз дръзнах. И когато най-после бях готова, пометох "Сейнт Майкълс он дъ Грийн" като декемврийски вятър. Майка ми не научи и половината от случилото се и така вероятно беше по-добре, защото съм сигурна, че нямаше да одобри постъпките ми. Но аз успях. Бях само на шестнайсет, а бях издържала единствения изпит, който имаше значение.
Ани, разбира се, трябва да извърви дълъг път. Но се надявам, че с времето ще постигна много интересни неща с нея.
И така, Ани. Да поговорим за отмъщението.
ДНЕС СЮЗ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ С КЪРПА НА ГЛАВАТА. Изглежда, че вместо да ѝ направи кичури, фризьорката ѝ е развалила косата и сега тя капе. Алергична реакция на кислородната вода, обяснила фризьорката, а Сюз ѝ казала, че не ѝ било за пръв път, но това не било вярно; само че сега фризьорката твърди, че вината не е нейна, че косата на Сюзан вече е била увредена от многото изпъване с маша и изправяне и ако Сюзан ѝ е казала истината в самото начало, тя би могла да използва друго средство, за да не се стигне дотук.
Сюзан казва, че майка ѝ ще съди фирмата за тормоз и нанесени морални щети.
Аз мисля, че е много забавно.
Знам, че не е хубаво – Сюзан ми е приятелка. Макар че може и да не е – не съвсем. Приятелят помага в беда и не позволява на другите да се държат лошо с теб. Приятелите ти подават ръка, казва Зози. С истински приятели никога не си пиян морков.
Напоследък често говоря със Зози. Тя знае какво е да си на моята възраст и да не си като другите. Казва, че майка ѝ имала книжарница. На някои хора това не се харесвало и веднъж дори се опитали да я подпалят.
– И на нас ни се случи нещо такова – казах аз и после се наложи да ѝ разправя цялата история, как вятърът ни довя в Ланскене су Тан в началото на Великите пости, как отворихме сладкарницата точно срещу църквата, как кюрето намрази и нас, и всичките ни приятели, и хората от реката, и Рижия, и Арманд, която умря точно както беше живяла, без съжаления, без дума за сбогом и с шоколад в устата.