– Няма нищо, Чехълчо – прошепнах му аз. – Това не е магия. Позволено е.
После, разбира се, видях Сюз с кърпата на главата. Чух, че трябвало да я носи, докато ѝ порасне нова коса, а на Сюзан никак не ѝ отива кърпа. Прилича на ядосана топка за боулинг. На всичкото отгоре някои започнаха да подвикват "Аллах Акбар!", когато тя влезе, и Шантал се разсмя, а Сюз се засегна и сега двете са окончателно скарани.
После Шантал прекара цялото голямо междучасие с другите си приятелки и Сюз дойде да ми се жалва и да ми плаче на рамото, но мисля, че точно тогава не можах да изпитам съчувствие, още повече, че не бях сама.
И така стигаме до третото.
Случи се тази сутрин през малкото междучасие. Всички други си подхвърляха топката за тенис, с изключение на Жан-JIy Рембо, който както винаги четеше, и някои особняци (най-вече мюсюлманките), които никога не участват в общи игри.
Шантал се готвеше да подаде топката на Люси и когато влязох, тя извика: "Ани е пиян морков!", всички се разсмяха, започнаха да хвърлят топката из стаята и да крещят: "Скачай! Скачай!"
В друг ден може би щях да се присъединя към тях. В края на краищата това е игра и по-добре да бъдеш пиян морков, отколкото да гледаш отстрани. Но днес аз упражнявах поведението на Зози.
И си помислих: "Как би постъпила тя?" И веднага си отговорих, че Зози по-скоро би умряла, отколкото да бъде пиян морков.
Шантал продължаваше да крещи: "Скачай, Ани, скачай!", все едно бях куче, и аз просто я погледнах изпитателно, както досега не бях я гледала.
Знаете ли, мислех, че тя е хубава. Няма как да бъде другояче, като се има предвид колко време отделя за външния си вид. Но днес видях цветовете ѝ, а също и тези на Сюзан и толкова отдавна не бях ги забелязвала, че сега не можех да повярвам колко грозни – колко истински грозни – са и двете.
Другите като че ли също видяха нещо, защото Сюз изпусна топката и никой не се наведе да я вземе. Усетих как се събират в кръг, сякаш имаше бой или нещо друго интересно за гледане.
Шантал се подразни от това, че я гледам.
– Какво ти става днес? – попита тя. – Не знаеш ли, че е неучтиво да се зяпат хората?
Аз само се усмихнах и продължих да я зяпам.
Видях как зад гърба ѝ Жан-Лy Рембо вдигна глава от книгата, която четеше. Матилд също гледаше с полуотворена уста, а Фарида и Сабине бяха престанали да си говорят в ъгъла, и Клод се усмихна – съвсем лекичко, както правят хората, когато вали дъжд и слънцето изведнъж се покаже за секунда.
Шантал ми хвърли типичния си подигравателен поглед.
– Някои от нас могат да си позволят да имат личен живот. Съветвам те и ти да си намериш свои развлечения.
Е, знаех как би отвърнала Зози на това. Но аз не съм Зози, мразя сцените и дълбоко в себе си просто исках да седна на чина и да се скрия зад някоя книга. Но бях обещала да опитам, затова се изправих, погледнах Шантал в очите, озарих всички с убийствената си усмивка и казах:
– Майната ви, аз съм върхът.
Взех топката за тенис, която се беше търкулнала точно в краката ми, хвърлих я и – пук! – тя се удари в главата на Шантал.
– Ти си пиян морков – казах ѝ аз.
Тръгнах към дъното на стаята, спрях пред чина на Жан-Лу, който вече дори не се преструваше, че чете, а ме гледаше зяпнал от учудване.
– Искаш ли да играем? – попитах.
И аз започнах играта.
Говорихме много дълго. Излиза, че харесваме почти едни и същи неща: стари черно-бели филми, фотография, Жул Верн, Шагал, Жана Моро, гробищата...
Винаги съм мислила, че той изглежда малко надменен
– Никога не играе с другите, може би защото е с една година по-голям, и постоянно снима странни неща с фотоапарата си – и аз го заговорих само защото знаех, че Шантал и Сюз ще се подразнят.
Но всъщност е много свестен, смя се на разказа ми за Сюз и нейния списък, а когато му казах къде живея, попита:
– Живееш над сладкарница? Сигурно е върховно, нали?
Аз свих рамене.
– Предполагам.
– Дават ли ти да ядеш от бонбоните и сладките?
– През цялото време.
Той завъртя очи и това ме разсмя. И после...
– Задръж – каза Жан-Лу, извади фотоапарата си – сребрист, не по-голям от кутия цигари – и го насочи към мен. – Готово.
– Хей, стига! – възкликнах аз и се извърнах. – Не обичам да ме снимат.
Но Жан-Лу се беше втренчил в екранчето на фотоапарата. Усмихна се.
– Ето, виж – той ми показа снимката.
Не ми се случва често да гледам свои снимки. Малкото, които имам, са сериозни, направени като снимки за паспорт на бял фон и без усмивка. На тази снимка аз се смеех и Жан-Лу ме беше хванал под много странен ъгъл, точно когато се обръщах към фотоапарата, с разпиляна коса и осветено лице...