Той се усмихна.
– Хайде, признай си, че ти харесва.
Аз свих рамене.
– Не е лоша. Отдавна ли правиш снимки?
– От първия път, когато влязох в болница. Имам три фотоапарата: най-любим ми е един стар ръчен "Яшика", който използвам само за черно-бели снимки, но дигиталният е доста добър, а и мога да го нося навсякъде.
– За какво си бил в болница?
– Имам болест на сърцето – каза той. – Затова изостанах с една година. Наложи се да ми направят две операции и изпуснах четири месеца училище. Беше голяма гадост ("гадост" е любимата дума на Жан-Лу).
– Сериозно ли е? – попитах аз.
Жан-Лу сви рамене.
– Всъщност аз бях умрял. На операционната маса. Бил съм в клинична смърт четирийсет и девет секунди.
– Е-ха! Имаш ли белег?
– Колкото искаш – каза Жан-Лу. – Направо съм развалина.
И преди да се усетя, вече си говорехме за всичко: аз му разказах за мама и Тиери, а той ми разказа как родителите му се развели, когато бил на девет години, и как миналата година баща му се оженил, и как нямало никакво значение колко е мила жена му, защото...
– Защото точно когато са най-мили, тогава най-много ги мразиш – казах аз усмихната и той се разсмя, и така от дума на дума станахме приятели. Тихо, без шум; и вече не ме интересуваше, че Сюз предпочита Шантал пред мен или че когато играем с топката за тенис, винаги аз съм пияният морков.
И докато чакахме училищния автобус, аз стоях при Жан-Лу в началото на опашката, а Шантал и Сюз ме гледаха злобно от мястото си по средата, без да кажат и дума.
ДНЕС АНУК СЕ ПРИБРА ОТ УЧИЛИЩЕ С НЕОБИЧАЙНО пружинираща походка. Преоблече се в дрехите си, за игра, за пръв път от седмици ме целуна звучно и обяви, че ще излиза с някого от училище.
Не я разпитах за повече подробности – напоследък Анук е много докачлива и аз не исках да помрача настроението ѝ,
– Но реших да я наблюдавам. Откакто се скара със Сюзан Прюдом, не ми е говорила за приятели и макар да знам, че не бива да се меся в нещо, което може да е чисто и просто детско спречкване, все пак ми е мъчно, че Анук е сама.
Толкова се старах да ѝ помогна. Много пъти каних Сюзан у дома, правих торти, водих ги на кино. Но като че ли нищо не помага: между Анук и останалите има разделителна черта, която с всеки изминал ден изпъква все по-ясно.
Днес обаче не беше така и когато тя излезе (тичешком както винаги), ми се стори, че пак виждам предишната Анук, която бяга през площада в червеното си палто, развяла коси като пиратски флаг, и сянката ѝ подскача след нея.
Зачудих се с кого ще излиза. Във всеки случай не със Сюзан. Но днес има нещо във въздуха, някакъв нов оптимизъм, който пропъжда всичките ми тревоги. Може би заради слънцето, което най-после се появи след седмица облачно време. Може би поради факта, че за пръв път от три години сме разпродали цяла партида шоколадови бонбони. Може би просто от мириса на шоколад, а и е толкова приятно да работя отново, да пълня тенджерите и керамичните съдове, да усещам как гранитната плоча се затопля под пръстите ми, да правя тези прости неща, които доставят на хората удоволствие...
Защо чаках толкова дълго? Възможно ли е това все още да ми напомня твърде много за Ланскене – за Ланскене и за Рижия, и за Арманд, и за Жозефин, и дори за кюрето Франсис Рейно, за всички онези хора, чиито съдби се промениха само защото аз случайно минах оттам?
Всичко си идва на мястото, казваше майка ми: всяка изречена дума, всяка хвърлена сянка, всяка следа от стъпка в пясъка. Не може да се предотврати, това е част от нещата, които ни правят такива, каквито сме. Защо да се страхувам сега? Защо да се страхувам от каквото и да било тук?
През последните три години се трудихме толкова много. С постоянство. Заслужаваме да успеем. Сега най-после като че ли усещам промяна във вятъра. И тя се дължи изцяло на нас. Няма трикове, няма блясък, само обикновена упорита работа.
Тази седмица Тиери пак е в Лондон да наглежда работата по своя проект. Сутринта за пореден път ми изпрати цветя: двоен букет рози в различни цветове, вързани с палмово лико, и на картичката пишеше: "На моя любим технофоб, с обич, Тиери."
Мил жест – старомоден и малко детински, като млечните шоколадчета, които толкова обича. Кара ме да се чувствам малко виновна, защото от много работа през последните два дни почти не съм мислила за него, а пръстенът му, толкова неудобен, че не мога да го нося, докато правя шоколадови бонбони, от събота вечерта стои в едно чекмедже.