Но той ще се зарадва, когато види сладкарницата и нашия напредък. Тиери не разбира много от шоколад, продължава да мисли, че той е за жените и децата и изобщо не е забелязал колко популярен стана качественият шоколад през последните няколко години, така че му е трудно да погледне сериозно на производството на шоколадови бонбони.
Разбира се, сега сме още в началото. Но аз ти обещавам, Тиери, че следващия път, когато дойдеш да ни видиш, ще се изненадаш.
Вчера започнахме да украсяваме сладкарницата. Идеята пак е на Зози, не моя, и в началото малко се подразних от усложненията в работата, от бъркотията. Но с помощта на Зози, Анук и Розет това, което очаквах да бъде неприятно задължение, се превърна в лудешка игра: Зози, качена на стълбата, боядисваше стените със зелена кърпа на главата и жълта боя по лицето, Розет с малката си четка беше нападнала мебелите, а Анук рисуваше сини цветя, спирали и животни по стената, и всички столове бяха изнесени отвън на слънце, покрити с найлони и опръскани с боя.
– Голяма работа, ще боядисаме и тях – каза Зози, когато видяхме следи от ръчичките на Розет върху един от старите бели столове в кухнята.
Розет и Анук го обърнаха на игра, разбъркаха темперна боя върху няколко подноса и когато свършиха, столът изглеждаше толкова весело с пъстроцветните отпечатъци от ръцете им, че решихме да направим същото и с другите столове, както и с малката маса, която Зози беше купила от вехтошар, за да сложим отвън пред сладкарницата.
– Какво става? Да не затваряте сладкарницата? – попита Алис, русото момиче, което се отбива почти всяка седмица, без да купува нищо. Тя рядко говори с нас, но извадените мебели, найлоните и пъстрите столове, които бяхме изнесли навън да съхнат, бяха достатъчно необичайна гледка, за да я стреснат и да я накарат да попита.
Аз се разсмях и Алис ме погледна почти тревожно, но спря да се порадва на творението на Розет (и да изяде домашния трюфел, с който я почерпихме по случай обновяването на сладкарницата). Тя се държи доста приятелски със Зози, с която са си говорили един-два пъти, и много харесва Розет – дори коленичи до нея на пода, за да сравни малките си длани с изцапаните в боя ръчички на Розет.
После дойдоха Жан-Лу и Попол, заинтригувани от цялата тази суетня. След тях се отбиха Ришар и Матюрен, редовните клиенти на "Льо Пти Пенсон". После мадам Пино от магазинчето на ъгъла се престори, че има спешна работа в нашата част на площада и любопитно погледна през рамо към хаоса пред вратата ни.
Отби се и дебелият Нико и с обичайното си въодушевление започна да коментира новия облик на сладкарницата.
– Жълто и синьо! Любимите ми цветове! Твоя ли беше идеята, Пепеляшке?
Зози се усмихна.
– Всички се включихме.
Всъщност днес тя беше боса и дългите ѝ добре оформени стъпала бяха стъпили здраво на нестабилната сгъваема стълба. Изпод кърпата на главата ѝ стърчаха няколко кичура коса, а голите ѝ ръце бяха екзотично изцапани с боя.
– Изглежда много забавно – отбеляза Нико с въздишка.
– С тези малки детски ръчички.
Той разпери своите длани – големи, бели и пухкави – и очите му светнаха.
– Иска ми се и аз да опитам, но като че ли вече привършвате, а?
– Давай – казах му аз и кимнах към подносите с боя.
Нико протегна ръка към един поднос. На него имаше червена боя, която беше започнала да засъхва. Той се поколеба за миг, после с рязко движение потопи пръсти в боята.
– Много е приятно – каза Нико усмихнат. – Все едно да бъркаш сос за спагети без лъжица.
Той отново протегна ръка, като този път потопи и дланта си.
– Ето тук! – възкликна Анук и посочи едно празно петно на стола пред себе си. – Розет го е пропуснала.
Оказа се, че Розет е пропуснала много места и Нико се зае да помогне на Анук да ги запълни, и дори Алис остана да гледа, а аз направих горещ шоколад за всички и после седнахме като цигани да го изпием на стълбите, и се смяхме до припадък, когато група японски туристи минаха покрай нас и ни снимаха как седим отвън.
Както каза Нико, беше много приятно.
– Знаеш ли – заговори ме Зози, докато разчиствахме след боядисването, – тази сладкарница има нужда от име. Там горе има табела – тя посочи избелялата дървена дъска, окачена над вратата, – но доколкото виждам, надписът отдавна се е изтрил. Какво ще кажеш да сложим нов, Ян?
Аз свих рамене.
– Искаш да кажеш, че без него хората няма да разберат какво има тук?
Всъщност знаех какво иска да каже. Но името не е просто празен звук. Да дадеш име на нещо означава да му дадеш сила, да го напълниш с емоционално съдържание, каквото до този момент моята тиха сладкарничка не е имала.