Зози не ме слушаше.
– Мисля, че мога да направя хубав надпис. Защо не ми позволиш да опитам? – попита тя.
Отново свих рамене: чувствах се неловко. Но Зози винаги е толкова усърдна, а сега очите ѝ блестяха от въодушевление, така че аз отстъпих.
– Добре – казах, – но не искам нищо претенциозно. Напиши просто "шоколадови изделия". Да не е прекалено екстравагантно.
Разбира се, всъщност имах предвид да не е като в Ланскене. Без имена, без крилати фрази. Стигаше ми, че кой знае как плановете ми дискретно да обновя обстановката се превърнаха в сеанс по психеделично изкуство.
– Естествено – отговори Зози.
И така свалихме старата табела (при по-обстоен преглед забелязахме призрачни останки от надпис "Братя Пайен", може би името на някогашното кафене или нещо още по-старо). Зози заяви, че дървото е избеляло, но здраво и с малко шкурка и прясна боя може да се направи нещо трайно.
След това се разотидохме: Нико тръгна към дома си на улица "Коленкур", Зози – към тясната си стаичка в другия край на Монмартър, където възнамеряваше да се потруди над табелата.
Надявах се само да не е прекалено крещяща. Цветовите предпочитания на Зози клонят към екстравагантното и аз вече си представях табела в сигнално зелено, червено и искрящо розово, може би с рисунка на цветя или еднорог, която щях да бъда принудена да окача, за да не обидя художничката.
Затова тази сутрин с лека тревога излязох от магазина – след като сложих ръце на очите по молба на Зози – да видя резултата.
– Е? – попита тя. – Какво мислиш?
В първия миг не можах да кажа нищо. Над вратата съвсем непринудено, сякаш винаги беше висяла тук, се мъдреше правоъгълна жълта табела с името на сладкарницата, грижливо изписано със сини букви.
– Не е прекалено екстравагантно, нали? – в гласа на Зози се прокрадна нотка на безпокойство. – Знам, че ми каза да напиша нещо семпло, но това просто ми хрумна изведнъж и... е, как ти се струва?
Минаха няколко секунди. Не можех да откъсна очи от табелата – от спретнатите сини букви, от името. Моето име. Разбира се, това беше случайно съвпадение: какво друго можеше да бъде? Погледнах Зози и с най-ослепителната си усмивка казах:
– Хубава е.
Тя въздъхна.
– Знаеш ли, вече бях започнала да се тревожа.
После се усмихна и прекрачи прага, който дали от играта на слънчевата светлина или поради яркия си цвят като че ли сияеше, а аз останах отвън с източен врат, загледана в табелата, където старателно, с леко наклонения почерк на Зози пишеше:
Част четвърта
Колелото на Съдбата
СЕГА ВЕЧЕ ОФИЦИАЛНО СЪМ ПРИЯТЕЛКА С ЖАН-ЛУ. Днес Сюзан я нямаше, така че не можах да видя физиономията ѝ, но Шантал се надуваше и за двете и през целия ден изглеждаше много грозна, правеше се, че не ме гледа, докато всичките ѝ приятелки ме зяпаха и си шушукаха.
– Ходиш ли с него? – попита ме Сандрин в часа по химия.
Сандрин ми беше симпатична, преди да се сближи с Шантал и останалите. Сега тя ме разпитваше с очи, ококорени като стъклени топчета, и аз виждах любопитството в цветовете ѝ:
– Целунахте ли се вече?
Ако наистина исках другите да ме харесват, мисля, че щях да отговоря "да". Но аз нямам нужда от това. По-добре откачалка, отколкото клонинг. И Жан-Лу при цялата си популярност сред момичетата е почти толкова откачен, колкото и аз с вкуса си към филмите, книгите и фотоапаратите.
– Не, ние сме само приятели – казах на Сандрин.
Тя ме изгледа.
– Е, щом не искаш, не ми казвай.
И намусена отиде да седне при Шантал, и двете цял ден си шушукаха, кикотиха се и ни гледаха, докато ние с Жан-Лy си говорехме за най-различни неща и им правехме снимки.
Мисля, че това са детинщини, Сандрин. Както вече казах, ние сме само приятели, а Шантал, Сандрин, Сюз и останалите могат просто да вървят на майната си, защото ние сме върхът.
Днес след училище ходихме заедно на гробището. Това е едно от любимите ми места в Париж, а Жан-Лу казва, че и на него му е любимо – гробището на Монмартър с малките си къщички, паметниците, параклисите със заострени покриви, тънките обелиски, уличките, площадите, алеите и надгробните камъни на мъртвите.
Има дума за това – некрополис. Град на мъртвите. А то наистина е град: струва ми се, че гробовете могат да минат за къщи, наредени една до друга с грижливо затворените си малки вратички, старателно заравнения чакъл и сандъците с цветя по прозорците с вертикални колони по средата. Спретнати малки къщички – като миниатюрно предградие за мъртъвци. Тази мисъл ме накара едновременно да потръпна и да се засмея. Жан-Лу вдигна глава от фотоапарата си и ме попита защо се смея.