– Тук почти може да се живее – казах аз. – Вземаш спален чувал, възглавница, огън, храна. Можеш да се подслониш в някой от паметниците. Никой няма да разбере. Всички врати са затворени. По-топло е, отколкото да се спи под мост.
Жан-Лу се усмихна.
– Ти спала ли си под мост?
Разбира се, че съм спала – един-два пъти, – но не исках да му го казвам.
– Не, но имам богато въображение.
– Няма ли да те е страх?
– От какво? – попитах аз.
– От призраците...
Свих рамене.
– Те са само призраци.
От една тясна алея се показа улична котка. Жан-Лу я щракна с фотоапарата си. Котката изсъска и се скри между гробовете. Може да е видяла Чехълчо, помислих си аз: понякога котките и кучетата се плашат от него, сякаш знаят, че той е нещо необичайно.
– Някой ден ще видя призрак. Затова идвам тук с фотоапарата си.
Погледнах го. Очите му блестяха. Той наистина вярва.
– И се интересува, – затова толкова ми харесва. Не обичам, когато хората не ги е грижа, когато живеят, без да се интересуват или да вярват в нещо.
– Наистина ли не те е страх от призраци? – попита Жан-Лу.
Е, когато ги виждаш толкова често, преставаш да се страхуваш от тези неща, но и това не можех да кажа на Жан-Лу. Майка му е набожна католичка. Вярва в Светия дух. И в прогонването на духове. И в това, че виното за причастие се превръща в кръв – наистина не е ли отвратително? И винаги яде риба в петък, представете си. Понякога си мисля, че аз съм призрак. Ходещ, говорещ, дишащ призрак.
– Мъртвите не могат да ти направят нищо. Затова са тук. Затова вратичките на тези параклиси нямат дръжки от вътрешната страна.
– А умиращите? – попита Жан-Лу. – Страх ли те е от тях?
Аз свих рамене.
– Да, предполагам. Всички ги е страх, нали?
Той подритна едно камъче.
– Не всички знаят какво е да умреш.
Стана ми любопитно.
– И какво е?
– Да умреш ли? – Жан-Лy сви рамене. – Ами, има един светъл коридор. И виждаш как всичките ти умрели приятели и роднини те чакат. И всички ти се усмихват. А в края на коридора има ярка светлина, много ярка и... божествена, предполагам, и тя ти говори, и казва, че сега трябва да се върнеш в живота си, но да не се тревожиш, защото един ден ще се върнеш и ще влезеш в светлината с всичките си приятели, и... – той млъкна. – Е, поне майка ми така смята. Казах ѝ, че съм видял това.
Аз го погледнах.
– А какво видя?
– Нищо – каза Жан-Лу. – Абсолютно нищо.
Настана мълчание и той започна да оглежда през обектива алеите на гробището с всички гробове и мъртъвци. Натисна копчето и фотоапаратът направи "щрак".
– Няма ли да е смешно – продължи Жан-Лу, – ако всичко това се окаже едно нищо? – "щрак". – Ами ако изобщо няма никакъв рай? – "щрак". – Ако всички тези хора просто гният тук?
Той изрече последните думи на доста висок глас и няколко птици, които бяха кацнали на един от гробовете, изведнъж запляскаха с криле и отлетяха.
– Разправят ти, че знаят всичко. Но не знаят. Само лъжат. Винаги лъжат.
– Не винаги – казах аз. – Мама не лъже.
Жан-Лу ме погледна някак странно, сякаш беше много по-възрастен от мен и беше натрупал мъдрост след дълги години на мъки и разочарования.
– Значи ще започне – заключи той. – Винаги става така.
ДНЕС АНУК ДОВЕДЕ НОВИЯ СИ ПРИЯТЕЛ. ЖАН-ЛУ Рембо, симпатично момче, малко по-голямо от нея, със старомодно любезни маниери, които го отличават от другите. Той дойде направо от училище – живее в другия край на Монмартър – и вместо веднага да си тръгне, седя половин час в сладкарницата, говори с Анук, яде бисквити и пи кафе мока.
Приятно ми е да видя Анук с приятел, макар че болката, която ми причинява това, е силна, при все че е ирационална. Страници от изгубена книга.
Анук на тринайсет – тих шепот в тъмното, Анук на шестнайсет – като хвърчило на вятъра...
Анук на двайсет, на трийсет и на повече...
– Искаш ли горещ шоколад, Жан-Лу? Заведението черпи.
Жан-Лу. Малко необичайно име. И момчето е необичайно с тази своя мрачна, недоверчива страна, която показва на света. Чух, че родителите му са разведени, че живее с майка си и вижда баща си три пъти в годината. Любимият му шоколад е горчив с бадеми – доста зрял вкус, струва ми се, – но той е любопитно зрял и хладнокръвен младеж. Навикът му да наблюдава всичко през обектива на фотоапарата си малко ме смущава: сякаш иска да се отдалечи от околния свят, да зърне в малкото прозорче по-проста, по-хубава действителност.