– Какво снима преди малко?
Той покорно ми показа. На пръв поглед изглеждаше абстрактна смесица от цветове и геометрични форми. После видях: обувките на Зози, заснети от нивото на очите, преднамерено разфокусирани сред калейдоскоп от шоколадови бонбони, увити в лъскави хартийки.
– Харесва ми – казах аз. – Какво е това в ъгъла? – изглеждаше така, сякаш нещо отстрани хвърля сянка върху обувките.
Жан-Лy сви рамене.
– Може би някой е стоял наблизо – той насочи фотоапарата си към Зози, която стоеше зад тезгяха с топка цветни ленти в ръце. – Красиво е.
– По-добре недей – каза Зози, без да вдига глава, но тонът ѝ прозвуча рязко.
Жан-Лу се сепна.
– Исках само...
– Знам – тя му се усмихна и той се отпусна. – Просто не обичам да ми правят снимки. Рядко приличам на себе си.
Това мога да разбера, помислих си. Но внезапната несигурност – и то у човек като Зози, чието безгрижие прави всичко да изглежда лесно – ме накара да се почувствам малко неловко и да се запитам дали не товаря прекалено много своята приятелка, която сигурно има проблеми и грижи като всички останали.
Е, ако има, добре ги прикрива: учи се бързо и с лекота, която учудва и двете ни. Всеки ден идва в осем, точно когато Анук излиза за училище, и до отварянето на сладкарницата аз ѝ демонстрирам различни техники на приготвяне на шоколадови бонбони.
Тя знае как да темперира кувертюра, как да следи процеса при различните видове шоколад, как да измерва температурата и да я поддържа, как да постига по-добра лъскавина, как да прави украса върху фигурки и шоколадови стърготини с белачка за картофи.
Има дарба, както би казала майка ми. Но най-много я бива в работата с клиентите. И преди съм го забелязвала, разбира се: тя умее да общува с хората, да помни имена, има заразителна усмивка и успява да накара всеки да се почувства в центъра на вниманието, независимо колко претъпкана е сладкарницата.
Правила съм опити да ѝ благодаря, но тя само се смее, сякаш работата тук е игра, нещо, което прави за развлечение, а не за пари. Няколко пъти предлагах да ѝ плащам заплата, но тя винаги отказва, макар че сега, когато се очаква да затворят "Льо Пти Пенсон", тя пак ще остане без работа.
Днес отново ѝ споменах за това.
– Заслужаваш да получаваш заплата, Зози – казах ѝ аз.
– Ти не ни помагаш само от време на време, правиш много повече.
Тя сви рамене.
– В момента не можеш да си позволиш да ми плащаш пълна заплата.
– Говоря сериозно...
– И аз – Зози повдигна вежди. – Вие, мадам Шарбоно, трябва да престанете да се тревожите за другите и да започнете да се грижите за себе си.
Думите ѝ ме накараха да се засмея.
– Зози, ти си ангел.
– Да, точно така – тя се усмихна. – А сега да продължим с шоколадовите бонбони.
НЕВЕРОЯТНО Е КАК ЕДНА ТАБЕЛА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ всичко. Разбира се, моята беше по-скоро нещо като фар, който светеше сред парижките улици.
Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.
И върши работа: днес дойдоха и непознати, и редовни клиенти, и всеки си купи по нещо – подаръчна кутия, омотана с цветна лента, или някое дребно лакомство като захарно мишле, сини сливи с коняк, шепа "просячета" или килограм от най-горчивите ни трюфели, щедро овъргаляни в какао като шоколадови бомбички, готови да избухнат.
Разбира се, още е твърде рано да се твърди, че сме успели. Някои хора, особено местните, ще бъдат по-трудни за съблазняване. Но аз вече усещам идването на прилива. До Коледа ще сме ги превзели всичките.
Само като си спомня как в началото мислех, че тук няма нищо интересно за мен! Това място е истински подарък. Привлича всички. Помислете само колко можем да съберем – не само пари, а истории, хора, живи съдби...
Ние? Да, разбира се. Аз съм готова да разделя спечеленото. И трите – и четирите, ако броим Розет – имаме своите особени дарби. Ще бъдем ненадминати. Тя го е правила преди в Ланскене. Заличила е следите си, но не достатъчно добре. Това име – Виан Роше – и някои подробности, които успях да изкопча от Ани, ми бяха достатъчни, за да очертая траекторията ѝ. Останалото беше лесно: няколко междуградски разговора, няколко броя от местни вестници отпреди четири години, в единия от които имаше некачествена пожълтяла снимка на Виан, застанала с горда усмивка пред вратата на сладкарница, а някой много рошав – Ани, разбира се – наднича иззад протегнатата ѝ ръка.