"Ла Селест Пралин"[5]. Любопитно име. Виан Роше също е имала своите приумици, макар че ако я видите сега, не бихте си го помислили. В онези дни не се е страхувала, носила е червени обувки, множество гривни и дълга буйна коса като циганка от книжка с картинки. Може би не точно красива – устата ѝ е прекалено голяма, очите ѝ са по-скоро малки, – но всяка вещица, която разбира нещо от магии, ще ви каже, че цялата е окъпана в светлина. Светлина, която може да променя съдби, да омайва, да лекува, да прикрива.
Е, какво се е случило?
Вещиците не изоставят занаята, Виан. Дарби като нашите ни пришпорват да ги използваме.
Наблюдавам я как работи отзад в кухнята, как прави своите трюфели и шоколадови бонбони с ликьор. Сега цветовете ѝ са по-ярки, отколкото когато се запознахме, и тъй като вече знам къде да гледам, виждам магия във всичко, което прави. Но тя като че ли не забелязва, сякаш ако достатъчно дълго пренебрегва дарбите си, тъй както пренебрегва тотемите на децата си, може да стане сляпа за тях. Виан не е глупава – защо се държи като глупачка? И какво трябва да направя, за да ѝ отворя очите?
Тя прекара цялата сутрин в кухнята, откъдето се разнасяше мирис на печени сладкиши. На масата стоеше тенджера с шоколад. За по-малко от седмица сладкарницата се е променила почти до неузнаваемост. Масата и столовете, целите в шарени отпечатъци от дланите на децата, ѝ придават празнично настроение. В тези първични цветове има нещо, което напомня за училищен двор, и колкото и старателно да са подредени столовете, се създава впечатление за безпорядък. Сега има и картини по стените: пъстри квадрати бродирана тъкан в яркорозово и лимоненожълто, поставени в рамки. Има и две стари кресла, които намерих изхвърлени на улицата с изтърбушени пружини и разкривени крачета. Но само с два метра плюш на розови леопардови петна и малко златист плат от вехтошарски магазин аз ги направих по-меки и приветливи.
Ани много ги харесва, аз също. Но тъй като помещението е тясно, сега сладкарницата прилича на едно от онези малки кафенета в скъпите парижки квартали, а и моментът е благоприятен за търговия.
Преди два дни затвориха "Льо Пти Пенсон" (не чак толкова неочаквано) заради неприятен случай на хранително отравяне и посещение на санитарен инспектор. Чух, че Лоран трябва поне месец да чисти и да ремонтира, преди да му позволят да отвори наново заведението, което означава, че коледната му клиентела ще пострада.
Значи все пак беше изял шоколадовите бонбони. Горкият Лоран. Хуракан действа по загадъчни начини. А и някои хора сами си навличат нещастия, тъй както гръмоотводите привличат гръмотевиците.
Още по-добре, бих казала аз. Ние нямаме лиценз за продажба на алкохол, но горещият шоколад, тортите, бисквитите, сладките – и, разбира се, неустоимият зов на горчивите трюфели, бонбоните с ликьор и кафе, ягодите с шоколад, ореховките, кайсиевите коктейли...
Досега съседните търговци стояха настрана, леко обезпокоени от промените тук. Толкова са свикнали да гледат на сладкарницата като на капан за туристи, където местните се страхуват да влизат, че ще трябва да впрегна всичките си сили, за да ги подмамя към нашата врата.
Все пак това, че са виждали Лоран да влиза в сладкарницата, помага. Лоран мрази всякакви промени и живее в свой измислен Париж, където не се допускат чужденци. И той като всички алкохолици обича сладко – а и къде ще ходи сега, когато кафенето му е затворено? Къде ще намери публика, пред която да се жалва до безкрайност?
Дойде вчера по обяд – намусен, но видимо заинтригуван. За пръв път е тук, откакто обновихме интериора, и кисело огледа подобренията. За късмет точно тогава имахме посетители: Ришар и Матюрен, които се отбиха на път за обичайната си игра на петанк в парка. Те като че ли леко се смутиха при вида на Лоран – и съвсем естествено, тъй като бяха дългогодишни редовни клиенти на "Льо Пти Пенсон".
Лоран ги стрелна с презрителен поглед.
– На някои търговията им върви – отбеляза той. – Какво сте решили да правите – кафене или нещо такова?
Аз му се усмихнах.
– Харесва ли ви?
Лоран подсмръкна по обичайния си начин.
– Хм. Всички си въобразяват, че са кафене. Въобразяват си, че могат да вършат същото като мен.
– Не бих си го и помислила – казах аз. – В наши дни не е лесно да създадеш автентична атмосфера.
Лоран изсумтя.
– Не ми говори. По-нататък има едно "Кафе дез Артист", собственикът е турчин, представи си; до него има италианско кафене, а по-надолу са английската чайна и няколко "Коста" и "Старбъкс" – янките си мислят, че те са измислили кафето... – той ме изгледа злобно, сякаш самата аз бях от американско потекло. – Къде отиде предаността? – избоботи Лоран. – Къде отиде добрият старомоден френски патриотизъм?