Матюрен е почти глух и може би наистина не го чуваше, но бях сигурна, че Ришар само се преструва.
– Беше вкусно, Ян. Ние ще тръгваме.
Те оставиха парите на масата и се изнизаха, без да се обърнат, а лицето на Лоран леко поруменя и очите му тревожно се ококориха.
– Тези двама стари мошеници... – започна той. – Да знаеш колко пъти са се отбивали да пият бира и да играят карти, а сега, като видяха накъде духа вятърът...
Усмихнах му се съчувствено.
– Знам, Лоран. Но сладкарниците са нещо традиционно, нали? Всъщност мисля, че исторически дори предхождат кафенетата, което ги прави напълно автентични и типично парижки – аз го заведох до масата, която двамата току-що бяха освободили. – Защо не седнеш да опиташ чаша горещ шоколад? За сметка на заведението, разбира се.
Е, това беше само началото. Срещу чаша шоколад и една пралина Лоран премина на наша страна. Не че ни е толкова необходим като клиент – той е паразит, тъпче джобовете си със захарни бучки и седи с часове над половин чаша, – но е слабата брънка в тази малка общност и накъдето тръгне Лоран, там ще отидат и другите.
Тази сутрин се появи мадам Пино: не купи нищо, но добре огледа всичко и си тръгна с шоколадче за сметка на заведението. Жан-Луи и Попол направиха същото, а случайно знам, че младата жена, която купи трюфели по-рано сутринта, работи в пекарната на "Рю де Троа Фрер" и ще спомене за нас на клиентите си.
Не е само вкусът, ще се опита да обясни тя. Плътен тъмен трюфел с аромат на ром, с едва доловима лютива нотка в шоколада, с мека сърцевина и горчива какаова обвивка... Тези неща не обясняват неустоимата изкусителност на шоколадовите трюфели на Ян Шарбоно.
Може би е заради начина, по който ви карат да се чувствате: някак по-силни, по-могъщи, по-отворени за звуците и уханията на света, по-възприемчиви за цветовете и материите на нещата, с по-ясно съзнание за самите себе си, за онова, което се крие под кожата ви, в устата ви, в гърлото ви, в чувствителния език.
Само един, казвам аз.
Те опитват. Купуват.
Купуват толкова много, че днес Виан се труди цял ден, като ме остави да продавам и да поднасям горещ шоколад на посетителите. При добро желание можем да настаним шестима души – мястото е необяснимо привлекателно, тихо, спокойно и в същото време весело, а хората, които идват, забравят за проблемите си, сядат, пият шоколад и разговарят.
Разговарят, и то как! Единственото изключение е Виан. Но все пак има време. Започни на дребно, така казвам аз. Или по-скоро на едро – в случая с дебелия Нико.
– Хей, Пепеляшке! Какво има за обяд?
– Какво искаш да има? – попитах аз. – Бонбони с розов ликьор, горчив шоколад, кокоооски... – нарочно наблегнах на последното, защото знам колко обича всичко кокосово.
– Хе! Не бива да прекалявам.
Само се преструва, разбира се. Той обича да оказва престорена съпротива: усмихва се смутено и знае, че не може да ме заблуди.
– Опитай една – казах аз.
– Ще изям само половинка.
Разбира се, частите от сладки не се броят. Както и мъничка чашка шоколад с четири кокоски в чинийката или кафеният сладкиш, който Ян току-що е изпекла, или обраните останки от глазура в купата.
– Майка ми винаги забъркваше повече – каза той. – За да може накрая да имам повече за облизване. Понякога правеше толкова много, че дори аз не можех да я изям всичката... – Нико рязко млъкна.
– Майка ти?
– Тя почина – бебешкото му лице увисна.
– Мъчно ти е за нея – казах аз.
Той кимна.
– Понякога.
– Кога почина?
– Преди три години. Падна по стълбите. Мисля, че беше малко закръглена.
– Не е било леко – отговорих аз, като едва се сдържах да не се усмихна. За Нико "малко закръглена" вероятно означава към сто и петдесет килограма. Лицето му стана безизразно, цветовете му преминаха в спектъра на матовозеленото и сребристосивото, което аз свързвам с отрицателни емоции.
Разбира се, Нико се самообвинява. Знам. Може би килимът на стълбището се е нагънал, той се е прибрал късно от работа, отбил се е в пекарната и фатално се е забавил с десет минути или е седнал на някоя пейка да гледа младите жени, които минават по улицата...
– Ти не си единственият – казах му аз. – Знаеш ли, всички се чувстваме така. И аз се обвинявах, когато майка ми почина...
Хванах го за ръка. Костите под пухкавата тъкан ми се сториха тънки, почти детски.