– Тя почина, когато бях на шестнайсет. Оттогава не съм преставала да мисля, че съм виновна – погледнах го с най-сериозната си физиономия и сключих пръсти зад гърба си, за да не се разсмея. Разбира се, вярвах си – и с основание.
Но лицето на Нико изведнъж грейна.
– Така ли? – попита той.
Аз кимнах.
Чух го как изпъшка като балон с нагорещен въздух.
Обърнах се, за да скрия усмивката си, и се заех да подреждам шоколадовите бонбони, които изстиваха отстрани на тезгяха. Те ухаеха невинно, на ванилия и на детство. Хора като Нико рядко завързват приятелства. Където и да отидат, винаги са най-дебелите, живеят сами с още по-дебелите си майки, нареждат плюшени играчки по дивана и майките им с тревожно одобрение ги гледат как ядат.
Не си дебел, Нико. Просто имаш едър кокал. Ето, хапни, Нико. Добро момче.
– Може би не бива – каза той накрая. – Моят доктор казва, че трябва да намаля храненето.
Аз повдигнах вежди.
– Какво разбира той?
Нико сви рамене. Целите му ръце се разтресоха.
– Чувстваш се добре, нали? – попитах.
Същата смутена усмивка.
– Да, струва ми се. Работата е, че...
– Какво?
– Ами... момичетата... – той се изчерви. – Така де, какво виждат те? Едро, голямо, дебело момче. Мисля, че ако сваля някой и друг килограм, ако отслабна малко, тогава може би...
– Не си толкова дебел, Нико. Няма нужда да се променяш. Ще си намериш някоя. Почакай и ще видиш.
Нико отново въздъхна.
– Е, какво да бъде?
– Кутия кокоски.
Тъкмо връзвах панделката, когато влезе Алис. Не съм сигурна, че трябва да я връзвам – и двамата знаем, че той ще отвори кутията още на път за вкъщи, – но по някаква причина така му харесва: кутия, вързана с дълга жълта лента, нелепо изящна в едрите му ръце.
– Здравей, Алис – казах аз. – Седни за малко. След минутка ще ти обърна внимание.
Всъщност минаха пет. Алис има нужда от време. Тя страхливо поглежда Нико. Той се извисява като гигант до нея – гладен гигант, – изведнъж загубил ума и дума. Разтреперва се с всичките си сто и петдесет килограма и по широкото му лице плъзва руменина.
– Нико, запознай се с Алис.
Тя прошепва "добър ден".
Това е най-лесното нещо на света. Да надраскаш знак с нокът върху сатенено гладката повърхност на кутията. Може да стане нещо непредвидено – случайност, – но може и да се окаже начало на нещо: завой по пътя, пътека към друг живот...
Всякаква промяна.
Тя отново шепне. Забива поглед в ботушите си и вижда кутията с кокоските.
– Много ги обичам – казва Нико. – Искате ли да опитате една?
Алис се готви да поклати глава, за да откаже, но забелязва, че той изглежда мил. Въпреки масивното му тяло у него има нещо успокоително детско, почти уязвимо. И в очите му има нещо, казва си тя, нещо, което я навежда на мисълта, че може би – само може би – той разбира.
– Само една – отговаря тя.
И символът, надраскан върху капака на кутията, заблестява с бледа светлина – това е Лунният заек, знак на любовта и плодовитостта – и вместо обичайното горчиво шоколадче Алис срамежливо приема да изпие чаша мока с гъста пяна с една кокоска в чинийката, и двамата си тръгват едновременно (макар и не заедно), тя с малка кутийка, той със своята голяма, под ноемврийския дъжд.
И пред погледа ми Нико разтваря червен чадър с гигантски размери и надпис "По дяволите, вали!", за да приюти под него дребничката Алис. Смехът ѝ отеква далечен и ведър, сякаш изплувал в паметта, а не дочут. И аз ги виждам как тръгват по калдъръмената улица; тя гази в локвите с гигантските си ботуши, той тържествено държи над главите им абсурдния чадър – като анимационно мече и грозно пате в разбъркана приказка, поели на път към голямо приключение.
ТРИ ПРОПУСНАТИ ПОВИКВАНИЯ ОТ ТЕЛЕФОНА НА Тиери и снимка на Националния исторически музей с текст, който гласи: "Пещерна жено! Включи си телефона!" Разсмях се, но не безгрижно: аз не споделям страстта на Тиери към техническите нововъведения и след като направих няколко неуспешни опита да отговоря на съобщението му, прибрах телефона в чекмеджето в кухнята.
По-късно той се обади. Доколкото разбрах, няма да може да се прибере в края на тази седмица, но обещава да си дойде другата. Изпитах известно облекчение. Това ми дава време да сложа нещата в ред, да приготвя достатъчно стока, да посвикна с новия облик на сладкарницата, с нейните обичаи и клиенти.
Днес пак идваха Нико и Алис. Алис купи малка кутия шоколадови бонбони с карамел – съвсем малка, но я изяде сама, – а Нико поиска килограм кокоски.