– Не мога да се наситя на тези пакостници – каза той. – Ян, нали ще правиш още от тях?
Не можех да не се усмихна на тази ненаситност. Двамата седнаха на маса отвън. Тя пи мока, той – горещ шоколад със сметана и целувки, а Зози и аз седнахме дискретно отзад в кухнята, като се ослушвахме за клиенти. Розет извади скицника си и започна да рисува дългоопашати усмихнати маймунки във всички цветове, които можеха да се намерят в кутията с пастели.
– Хей, хубава е – каза Нико, когато Розет му подаде рисунка на дебела виолетова маймунка, захапала кокосов орех. – Като гледам, много обичаш маймунки, а?
Той направи маймунска физиономия, Розет избухна в смях и направи знак: "Пак!" Напоследък се смее по-често. Забелязах го. С Нико, с мен, с Анук, със Зози – може би когато Тиери дойде отново, тя ще общува повече с него.
Алис също се засмя. Тя е любимката на Розет, може би защото е толкова дребничка, изглежда почти дете в шарената си къса рокля и светлосиньото си палто. Може би защото рядко говори – дори с Нико, който говори и за двамата.
– Тази маймунка прилича на Нико – каза Алис. В разговори с възрастни гласът ѝ е пресеклив и неуверен. Когато говори с Розет, той става друг – плътен, с шеговити нотки
– И Розет ѝ отвръща с широка усмивка.
Розет нарисува по една маймунка за всеки от нас. Тази на Зози е с яркочервени ръкавици на всичките си четири лапи. Маймунката на Алис е електриковосиня с мъничко телце и смешно дълга и завита опашка. Моята е срамежлива, крие с лапи рунтавата си муцунка. Розет безспорно има дарба: рисунките ѝ са примитивни, но странно живи; само с една-две драски тя успява да улови изразителността на лицата.
Всички още се смеехме, когато влезе мадам Люзерон с пухкавото си рижо кученце. Мадам Люзерон се облича с вкус, носи сиви костюми, които прикриват широката ѝ талия, и добре скроени палта в нюанси на пепелносивото и черното. Тя живее в една от къщите с внушителни фронтони зад парка, всеки ден ходи на църква, през ден посещава фризьорката си – освен в четвъртък, когато ходи на гробищата и минава покрай нашата сладкарница. Може би е към шестдесетте, но ръцете ѝ са сковани от артрит, а костеливото ѝ лице е посипано с пудра като с тебешир.
– Три трюфела с ром в кутия.
Мадам Люзерон никога не казва "моля". Сигурно ѝ се струва прекалено буржоазно. Затова пък огледа Нико, Алис, празните чаши и маймунките. Оскубаните ѝ вежди подскочиха нагоре.
– Виждам, че сте... променили интериора – кратката пауза преди последните две думи сякаш хвърляше съмнение върху благоразумието на нашето начинание.
– Хубаво е, нали? – обади се Зози. Тя не е свикнала с маниерите на мадам Люзерон и госпожата я измери с поглед, който се спря последователно на дългата пола, на косата, закичена с пластмасова роза, на подрънкващите гривни по ръцете и на масивните обувки на черешки, които Зози днес бе обула с чорапи на розови и черни райета.
– Сами боядисахме столовете – продължи Зози и бръкна във витрината да извади бонбоните. – Решихме, че ще е добре да разведрим обстановката.
Госпожата се усмихна като балерина, чиито пантофки ѝ стягат.
Зози продължи да бъбри, без да обръща внимание:
– Ето. Трюфели с ром. Готово. Какъв цвят панделка искате? С розова ще изглежда добре. Или може би с червена? Как мислите?
Мадам Люзерон не каза нищо, но Зози като че ли и не очакваше да получи отговор – загърна кутията с бонбоните, украси я с панделка и с хартиено цвете и я сложи на тезгяха помежду им.
– Тези трюфели ми се струват различни – отбеляза госпожата, като ги изгледа подозрително през целофана.
– Различни са – отвърна Зози. – Ян ги прави сама.
– Жалко – каза мадам Люзерон. – Другите ми харесваха повече.
– И тези ще ви харесат – увери я Зози. – Опитайте един. За сметка на заведението.
Можех да ѝ кажа, че си губи времето. Хората в големите градове често са подозрителни към безплатните неща. Някои машинално отказват, може би защото не искат да бъдат задължени на никого дори за нещо толкова дребно като шоколадов бонбон. Мадам тихичко изсумтя – благовъзпитан вариант на сумтенето на Лоран. Сложи монетите на тезгяха...
И тогава ми се стори, че го забелязах. Почти невидимо движение с пръсти, когато ръката ѝ се докосна до тази на Зози. Бледа искрица в сивия ноемврийски въздух. Можеше да мине за примигване на неоновия надпис отсреща – само че кафенето "Льо Пти Пенсон" беше затворено, а до пускането на уличното осветление имаше поне четири часа. Впрочем познавах тази светлина. Тази искрица като от електрически заряд, която прескача от един човек към друг...