– Хайде – каза Зози. – Отдавна не сте си го позволявали.
Мадам Люзерон усети искрицата също като мен. Видях как за миг изражението на лицето ѝ се промени. Под гладкия слой пудра забелязах смущение, копнеж, самота, мъка – чувства, които плуваха като облаци през тънките ѝ бледи черти...
Бързо извърнах поглед. Не искам да знам тайните ти, казах си аз. Не искам да знам какво мислиш. Грабвай глупавото си куче и бонбоните и си върви, преди да е станало...
Късно. Видях.
Гробището, широк надгробен камък от светлосив мрамор във формата на морска вълна. Видях снимката на камъка: момче на около тринайсет години, загледано право в обектива с широка и горда усмивка. Вероятно ученическа снимка, последната, която са му направили, преди да умре, чернобяла, но леко оцветена в пастелни тонове специално за случая. А под нея – шоколадовите бонбони, редове малки кутийки, раздути от дъжда. По една за всеки четвъртък, всичките недокоснати, овързани с жълти, розови и зелени панделки...
Вдигнах глава. Тя гледаше, но не към мен. Уплашените, уморени светлосини очи бяха широко отворени и странно изпълнени с надежда.
– Ще закъснея – тихо каза мадам Люзерон.
– Имате време – прошепна Зози. – Поседнете за малко. Дайте почивка на краката си. Нико и Алис тъкмо си тръгваха. Хайде – настоя тя, когато госпожата понечи да възрази. – Седнете и хапнете шоколад. Навън вали, момчето ви може да почака.
И за мое голямо учудване госпожата се подчини.
– Благодаря ви – каза тя и седна в креслото, толкова неуместна на фона на яркорозовата леопардова тапицерия, и започна да яде шоколадовия си бонбон със затворени очи, отпуснала глава на пухкавата облегалка.
Изглеждаше толкова спокойна и... да, толкова щастлива.
А отвън вятърът блъска прясно боядисаната табела и дъждът се лее по калдъръмените улици, и декември е само на един дъх разстояние, а тук е толкова уютно и сигурно и аз почти забравям, че стените ни са тънки като хартия, животът ни – крехък като стъкло, че само един полъх на вятъра може да ни строши на парченца, само една зимна буря да ни отвее надалеч.
ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ДОСЕТЯ, ЧЕ ТЯ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ им е помагала. Самата аз бих направила същото някога, отдавна, в Ланскене. Първо на Алис и Нико, толкова странно подходящи един за друг, а аз случайно знам, че той и преди я забелязваше – отбиваше се веднъж седмично в цветарския магазин да купува жълти нарциси (те са любимите му цветя), но досега все не събираше смелост да я заговори или да я покани на среща.
И изведнъж на чаша шоколад...
Случайно съвпадение, казвам си.
А сега и мадам Люзерон, друг път толкова докачлива и резервирана, изпуска тайните си като аромат от шише парфюм, който всички са мислили за отдавна изветрял.
И това слънчево сияние около вратата – дори когато вали – ме навежда на неприятната мисъл, че някой може да е улеснил нещата за нас, че потокът от клиенти през последните дни не се дължи изцяло на шоколадовите ни изделия.
Знам какво би казала майка ми.
Какво лошо има? Никой не е пострадал. Не го ли заслужават, Виан?
А ние?
Вчера се опитах да предупредя Зози. Да ѝ обясня защо не бива да се меси. Но не посмях. Веднъж отворена, кутията с тайни може никога да не се затвори. А и тя ме смята за неразумна, усещам го. На фона на нейната щедрост аз съм скъперница, точно като онзи стиснат пекар от старата приказка, който искал пари за миризмата на изпечения хляб.
Знам, че ще каже: "Какво лошо има? Какво ще загубим, ако им помогнем?"
О, неведнъж съм се изкушавала да ѝ обясня. Но всеки път се спирам. Пък и може наистина да е случайно съвпадение.
Но днес стана още нещо. Нещо, което затвърди подозренията ми. С най-неочаквания катализатор – Лоран Пенсон. Тази седмица дойде няколко пъти в "Льо Роше дьо Монмартър". Вече не се учудвам и ако не греша, не шоколадовите бонбони го водят при нас.
Но тази сутрин дойде отново, спря се пред бонбоните на витрината, подуши табелките с цените, кисело огледа всички промени в обстановката, като току сумтеше със зле прикрито неодобрение.
– Хм.
Беше един от онези слънчеви ноемврийски дни, особено ценни поради това, че са редки. Ведър като лятото, с високо ясно небе и следи от дим, които приличаха на драски върху синия фон.
– Хубав ден – отбелязах аз.
– Хм – изсумтя Лоран.
– Само разглеждате или ще пийнете нещо?