Дали Достопочтените преследват мъртъвците?
Те отново ни намериха на брега на Лоара и отново трябваше да бягаме. Този път към Париж – Париж, града на майка ми и мястото, където съм се родила, единственото място, където се бях заклела никога да не се връщам. Но големият град позволява на хората да бъдат невидими. Вече не сме папагали сред лястовици, сега сме предрешени в оперението на местните птици – твърде обикновени, твърде проскубани, за да привлекат погледа. Майка ми избяга в Ню Йорк, за да умре, аз избягах в Париж, за да се родя повторно. Болна или здрава? Богата или бедна? Града не го е грижа. Градът си има друга работа. Той ни подминава, без да задава въпроси, върви по пътя си, без да вдига глава.
И все пак тази година не беше лека. Беше студено, бебето плачеше, ние живеехме в малка стаичка на втория етаж недалеч от булевард "Дьо ла Шапел" и нощем неоновите светлини примигваха в червено и зелено, докато ни подлудят. Можех да реша проблема – знам едно заклинание, с което щях да ги пропъдя също толкова лесно, колкото да угася лампа, – но бях си обещала да не правя повече магии, затова спяхме на пресекулки между червеното и зеленото, а Розет плачеше до зори (или поне така ми се струваше) и за пръв път сладкишът ни за Богоявление не беше домашно приготвен, а купен от магазина, но и без това на никого не му се празнуваше.
Тази година мразех Париж. Мразех студа, мръсотията и миризмите, грубостта на парижани, шума на метрото, насилието, враждебността. Скоро разбрах, че Париж не е град. Той е просто сбирщина от руски матрьошки, напъхани една в друга, всяка със своите навици и предразсъдъци, със своята църква, джамия, синагога, всичките пълни с фанатици, клюкари, посветени, изкупителни жертви, неудачници, влюбени, водачи и шутове.
Някои хора бяха мили, като индийското семейство, което се грижеше за Розет, докато ние с Анук ходехме на пазар, или бакалина, който ни даваше натъртените плодове и зеленчуци от лавката си. Други – не. Брадатите мъже, които извръщаха глави, когато с Анук минавахме покрай джамията на улица "Мира", жените пред църквата "Сен Бернар", които ме гледаха, все едно бях прокажена.
Оттогава нещата доста се промениха. Най-после намерихме мястото си. Само на половин час път пеша от булевард "Дьо ла Шапел" площадчето "Де Фо Монейор" е сякаш друг свят.
Монмартър е село, казваше майка ми, остров, който се издига над парижката мъгла. Не като Ланскене, разбира се, но все пак мястото е хубаво: малко жилище над магазинчето с кухня в дъното, една стая за Розет и една за Анук, точно под стряхата, където гнездят птиците.
Някога нашето магазинче е било кафене със съдържателка Мари-Луиз Пусен, която живееше на първия етаж над него. Тя беше прекарала тук двайсет години, погребала бе съпруга и сина си, а сега, вече шестдесетгодишна и с крехко здраве, упорито продължаваше да работи. Жената имаше нужда от помощ, а аз – от работа. Съгласих се да въртя търговията срещу скромно възнаграждение, като ползвам помещенията на втория етаж, а когато мадам Пусен съвсем престана да се справя, направихме от дюкянчето сладкарница.
Аз поръчвах стоката, водех сметките, уреждах доставките, продавах. Грижех се за поддръжката и ремонта на къщата. Така минаха три години и постепенно свикнахме. Нямаме градина, не живеем нашироко, но от прозореца ни се вижда "Сакре Кьор", кацнал над улиците като огромна птица. Анук вече учи в лицея "Жул Ренар", близо до булевард "Де Батиньол", умна е и се старае, гордея се с нея.
Розет е почти на четири, но, разбира се, не ходи на детска градина. Стои при мен в сладкарницата, играе на пода с копчета и бонбони, подрежда ги по цвят и форма или изпълва лист след лист в скицника си с дребни рисунки на животни. Учи езика на глухонемите и бързо обогатява речника си със знаците за "хубаво", "още", "ела тук", "виж", "лодка", "вкусно", "рисунка", "пак", "маймуна", "пате", а напоследък – за голямо удоволствие на Анук – "глупости".
А когато затворим за обедна почивка, отиваме в "Парк дьо ла Тюрлюр", където Розет обича да храни птиците, или още по-нататък, на гробището на Монмартър, което Анук харесва заради мрачната му внушителност и многото котки. Или прекарвам времето в разговори с другите търговци в квартала: с Лоран Пенсон, който държи неугледния "кафе-бар" от отсрещната страна на площада, с клиентите му, повечето редовни, които идват за закуска и остават до обяд; с мадам Пино, продавачката на картички и религиозни джунджурии на ъгъла, с художниците, които седят на "Плас дю Тертр" с надеждата да привлекат вниманието на туристите.